1981 година. 1300-годишнината на България. В края на март 1981 г.в центъра на столицата с фанфари и слова на най-високо ниво – лично от Тодор Живков, е открит Народният дворец на културата. Построен е за невероятно кратко време – за по-малко от три години, да ознаменува историческия юбилей, той се превръща в един от най-помпозните символи на социалистическото строителство. Като „народно“ средище, първото мероприятие, което приютява, е XII конгрес на БКП. Никой тогава не подозира, че само десетилетие по-късно сградата мастодонт ще бъде обект на многобройни опити за приватизация, които сякаш по ирония на съдбата все свършват в нищото.
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ…
Строителството на двореца започва през 1978 г. До 1981 г. той поглъща 335 000 куб. м бетон, изкопани и извозени са 1,7 млн. тона земна маса.  В двореца са вложени около 10 000 тона метални конструкции – приблизително толкова има и в Айфеловата кула. Първата колона в сградата е монтирана на 20 юли 1979 година, а последната – на 25 октомври 1980 година.
Комплексът е построен върху 18 300 кв. м, а разгърнатата му площ е 123 300 кв. м. Висок е 51 метра. 9000 кв. м е разгърнатата площ на административната сграда. Грандиозният строеж, предприет по случай юбилея на българската държава, е погълнал 270 млн. лева тогавашни пари. Те са инвестирани в 15 зали плюс фоайетата.Инициативата за създаване на голям културен център в София е на столичното ръководство на БКП и датира от средата на 70-те години на миналия век. Първите стъпки, свързани с намерението, проучването и
проектирането, са направени през
1975 г. Тогава в тази централна градска част е голям хаос. Там имало десетина набързо струпани след бомбардировките неугледни постройки, товарна жп гара за въглища, стари казарми и стотици декари пустеещи площи. Ето защо в Софийския градски комитет на БКП и Столичния народен съвет решават на това място да се оформи модерна градоустройствена среда като част от главния градски център, ориентирана към Витоша. Първоначално теренът е определен за оперен театър. Веднага бил обявен международен конкурс, в който участват архитекти от страната и чужбина. Журито се оглавява от тогавашния председател на Комитета за култура Павел Матев. То обаче не излъчва победител и конкурсът пропада.
След оживени дискусии се стига до единодушно мнение – мястото е най-удобно за бъдещ център с многофункционално културно предназначение. Почти всички европейски градове тогава имали подобни средища. У нас такава функция изпълнявала спортната зала „Универсиада”. И така – вдъхновението е за нова модерна среда за конгреси и концерти с всички съвременни удобства.София вече разполага с доказал се проектантски и строителен потенциал. Така проектирането е поверено на ателието на арх. Александър Баров и конструктора инж. Богдан Атанасов. Те са подпомогнати от главния архитект на София Владимир Роменски, арх. Стефан Стайнов – министър на архитектурата, проф. Милчо Брайнов, основен консултант по конструкцията на сградата. На арх. Атанас Агура и арх. Валентина Атанасова е възложено да проектират изграждането на околното пространство и парка. А на „Софпроект” с ръководител Чедомир Павлов се паднала честта да направят подземните обекти и метролинията, комуникациите и бъдещия бул. „България”. „Определената функция на големия градеж изискваше да се оформи удобна и красива околна среда, върху която и под която да не се извършват произволни интервенции. Още тогава имах-ме генерална схема за бъдещото метро, която включваше метролинии под това място. Ето защо единодушно
решихме, въпреки съпротивата на влиятелни лица, да изградим цялото подземно пространство на голяма дълбочина и освен подземен булевард с трамвайна линия, гараж с повече от хиляда паркоместа, магазини и други площи да се оформят в груб строеж две метростанции и трасе за бъдещото метро от бул. „Патриарх Евтимий” до подножието на „Лозенец”. Това си спомня днес пред БТА Георги Йорданов, първият ръководител на щаба за координация на изпълнението на проектирането и строителството – от началото на 1978-а до есента на 1979 г. И тази инвестиция вече е неразделна част от новата линия на софийското метро.
Основната група проектанти посещава и проучва опита на най-добрите конгресни центрове в Европа и Америка, вземат се съветите и помощта на видни български и чуждестранни специалисти. Така се стига до идеята, че този проект може да бъде изграден на световно равнище. Както се оказва и днес, десетилетия по-късно. Когато се наливаха основите
Първата копка на Двореца на културата е направена на 25 май 1978 г. Присъстват само лица, пряко ангажирани със строежа. „Бяхме само десетина души, нямаше публика, медии. В ранното утро на този слънчев майски ден всички бяхме обладани от радостни чувства и от съзнание за отговорността, която поемаме като строители на най-модерното и най-голямото средище на българската духовност.” Това разказва Георги Йорданов.
През 1981 г. с фанфари и слова НДК е открит лично от първия човек в държавата Тодор Живков. Първоначално му е дадено името „София”, но след  кончината на  неговата вдъхновителка, до промените през 1989 г. той носи името на Людмила Живкова.В него са вложени и доброволен труд, и средства на много софиянци.
Строителството му поглъща 335 000 куб. м бетон, изкопани и извозени са 1,7 млн. тона земна маса. В двореца има около 10 000 тона метални конструкции, приблизително толкова има и в Айфеловата кула в Париж. Първата колона в сградата е монтирана на 20 юли 1979 г., а последната (15-а) – на 25 март 1980 г. от бригадата на орденоносеца Петър Милев. Комплексът е построен върху 18 300 кв. м, разгънатата му площ е 123 300 кв. м. Висок е 51 метра. Девет хиляди метра пък е разгънатата площ на административната сграда.Някои наричат НДК втори „Александър Невски”. И има защо. Двете сгради са емблематични за столичния център, сходни са и по мащаб, а в градежа им е участвала българската общественост. Предците ни някога са правели щедри дарения за паметника на вярата и признателността. По техния пример софиянци работят един ден безвъзмездно и събират над 30 млн. лв. – това е една четвърт от стойността на основната сграда на Конгресно-концертния център, а хиляди се трудят за оформлението на околното пространство. Основното затруднение идва от липсата на достатъчно строителни работници. Ето защо в столицата работят хиляди граждани на Кипър, бивша Югославия, Виетнам и други страни.Грандиозният строеж, предприет по случай юбилея на българската държава – 1300 години, е погълнал 270 млн. лв. тогавашни пари. Те са инвестирани в 15 зали плюс фоайетата. В основната сграда на НДК има произведения на едни от най-утвърдените български майстори художници – Дечко Узунов, Марин Върбанов, Светлин Русев, Павел Койчев, Теофан Сокеров, Антон Дончев. Автор на монумента „1300 година България”, разположен в парка, е Валентин Старчев. Паметникът вече 25 години  предизвиква ожесточени дебати.Съпротивата срещу НДК
Ако някой си мисли, че преди 30 години срещу проекта и строежа на НДК не е имало съпротива, се лъже. Дворецът не прави изключение и често са се чували гласове, че обектът е излишен и прекалено „престижен”. Други пък разпространявали неверни данни за цената на проекта, твърдейки, че първоначалната сметка ще се увеличи десетки пъти. Трети критикували, че се отклонява строителният потенциал за нещо, без което може да се мине. Четвърти, че така ще се забави строежът на жилища. Познато, нали?
През есента на 1979 г. настъпват персонални промени в ръководствата на строежа. Това води до намаляване на ритъма на работа. Още повече че отговарящият за обекта Георги Йорданов получава нова длъжност в Министерския съвет.
Съпротивата срещу НДК се засилва и Тодор Живков, който първоначално е бил във възторг, дава указания пускът да се отложи за след 10 години.„Помолих Людмила Живкова да го отклони от това намерение, но и тя не успя да го разубеди”, споделя Георги Йорданов. След много спорове Първият се съгласява да види на място стореното. И през март 1980 г. той се убеждава, че най-сложната част е извършена и остават довършителните работи на обекта, който може да бъде завършен за една година. И най-важното – предстоящият XII конгрес на БКП може да бъде проведен в НДК. Така Живков дава зелена светлина обектът да продължи.
Заместник-председателят на Министерския съвет Григор Стоичков става ръководител на щаба. Привлечени са военнослужещи за довършване на инженерната инфраструктура и работата продължава почти денонощно. Зала 1 и прилежащите й части са завършени през март 1981 г., а останалите подобекти – няколко месеца по-късно – до 20 октомври в чест на 1300-годишнината на българската държава.След 1989 г. – сделка или не
Апетитите към НДК не са от вчера. Поне 20 опита той да бъде приватизиран има от началото на демокрацията досега. Първите активни опити да се отнеме НДК от държавата са още от 1990 г. Тогава кабинетът на Андрей Луканов отнел зала „Универсиада” (зала „Универсиада“, конгресният център във Варна и НДК са единен комплекс), за „да я предаде на студентите” и след това поетапно за няколко години да се приватизира. После кметът (1991-1995) на София проф. Александър Янчулев превръща в общинска собственост почти целия подлез на НДК. „Атаката беше успешна – спомня си днес Христо Друмев. – Големият удар върху целия комплекс е, че отнеха подлеза с магазините, огромния подземен паркинг с 920 места от ул. „Фритьоф Нансен”, както и надземния паркинг (240 места) – и двата за гостите на НДК. И черешката на тортата – приватизирана бе най-красивата сладкарница в София – „Бреза”, наречена „Английския двор”.
След това всичко е препродадено на трети лица. Бившият министър на културата Димо Димов в отсъствието на премиера Димитър Попов иска да го предоставят на частна фондация. „Добре че самият г-н Попов попречи на това“, добавя Друмев. По време на управлението на проф. Любен Беров пък се появява мощната групировка Г-13, която иска бившия правителствен тракт. При правителството на Жан Виденов (1994-1997) е отнет 13-ият етаж на административната сграда, известна като ПРОНО, за Висшата атестационна комисия. Веднага след това се появяват „охранителите” и „застрахователите”. Шансът е, че НДК заедно с националната полиция учредяват фондация „Доверие и закрила” (съществува успешно и днес) и отблъскват опасността от дебеловратите.През 1997 г. идва вариантът да бъде направено РМД (работническо-мениджърско дружество) и по тази линия да се върви към вътрешна приватизация. „Бях търсен от подобни хора с предложение и аз да стана от РМД-то, което да извърши операцията. Както се казва в „Кръстникът”, беше ни направено предложение, на което да не можем да откажем. Аз да бъда директор, а пъргави хора да платят за 9 години. Но ние устояхме и натрупахме омраза”, разказва днес Христо Друмев. Помощ им оказват Евгени Чачев и областният управител на София тогава Васил Маринчев. С благословията на Иван Костов като премиер НДК е обявена за публична държавна собственост. А тя не може да се приватизира без промяна на статута ни”, уточнява бившият генерален директор на НДК. Точно по време на Костов тръгват и подписки на интелектуалци срещу идеята дворецът да бъде продаван и така кабинетът се отказва от идеята. Вместо това се заговаря да бъде изготвен специален закон за НДК. По време на управлението на тройната коалиция такъв бе подготвен, но така и не бе намерено време за него.
Източник: vestnikstroitel.bg

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта