Днес казваме „чалга“ на две неща, едното от които конкретно, а другото общо и по-абстрактно. Конкретното е песен или музикален клип в стила на поп-фолка; общото и по-абстрактното е натрапваща се публична изява, която оценяваме като долнопробна и популистка. В това второ значение думата „чалга“ се използва не само за съответния музикален стил, но и за поведението на известни личности от политиката, спорта и шоубизнеса, както и за картината на живота, налагана от повечето ни обществени медии. Не на последно място „чалга“ наричаме и манталитета на хората, захранващи се с житейски смисъл от тези медии.
Тръгнала от най-ниското поле на музикалната култура, за около век чалгата бележи изумителен възход. В края на Възраждането „чалгия“ (от турската дума ?algi, „музикален инструмент“) се нарича музиката на смесените цигански и турски оркестри, свирещи по улиците, крайградските кръчми и на частни празници. Аматьорска смес от всякакви ритми, повече думкане и стържене, отколкото свирене, фон на забавлението, а не нещо ценено само по себе си, чалгията се счита за евтина и проста музика. „За пет пари ракия, за три гроша чалгия“ – такава пословица откриваме в сборника с народни умотворения, съставен от Петко Славейков в 1897 г.Не е известно доколко чалгиите са популярни до 1944 г., но в периода на социализма дейността на оркестрите, свирещи такъв род музика, официално е ограничена. Част от тях са обхванати от т.нар. художествена самодейност (нещо като масова халтура под шапката на режима), а друга се изявяват частно по панаири, сватби и изпращания на войници. Съответно, думата „чалгия“ почти излиза от употреба и се открива основно в речниците на чуждите и остарелите думи. Това положение се запазва до към 1994 г., когато в един подобен речник, съставен като учебно помагало, все още можем да прочетем, че „чалгаджия“ означава „музикант, свирач“, а „чалгия“ – „музика, свирня, музикален инструмент“.Периодът на социализма изглежда на пръв поглед мъртъв за т.нар. чалгия, но на практика през 70-те и 80-те се случват две неща, подготвящи бума на бъдещата чалга. Първото е, че приобщени към художествената самодейност, циганските и турски ритми и танци се смесват безразборно с онова, което тогава се счита като българско фолклорно наследство. Именно от това смешение бъдещата чалга ще придобие самочувствието, че изразява нещо автентично, нещо изконно българско. Парадоксално, но музиката и танците, които през Възраждането се възприемат като забавление на поробителя, сега се пребоядисват в краските на национализма. Още в „Под игото“ Вазов прави циганските дайрета фон на един бурен разговор върху свободата (вж. главата „Силистра йолу“), но едва ли си е представял, че този вид музика ще стане след време нещо като белег на патриотизъм.Второто, което се случва, е, че като всяко ограничавано и забранявано нещо, чалгията става много по-търсена, отколкото е била преди. Тя е нещо, с което социалистическият човек сам избира да празнува – за разлика от официалното изкуство на соцреализма, налагано му като задължение. Това прави от чалгията обект на своего рода еротично желание и оттам – обект на търговия и контрабанда. Онези „три гроша“ в пословицата, записана от дядо Славейков, сега струват повече. Касетката с концерт на Лепа Брена и касетофонът Хитачи, облепен с ваденки на разголени сръбски или гръцки певачки, се превръщат в култов предмет на социалистическия панаир или хол. Шофьорите, пътуващи до съседните ни страни, са и своеобразни превозвачи на идентичност и култура.Чалгаджийската музика добива статут, който се търси, проучва и обсъжда. Статутът предполага наличие на публика, но не непременно публичност. В първите години на прехода чалгията, вече наричана накратко „чалга“, увеличава броя на своите слушатели. Появяват се местни фолк звезди и студия, които ги промоцират, появяват се и първите клубове за чалга музика, появяват се и стилове в чалгата („турбо-фолк“, „етно-фолк“ и т.н.). Посланията на чалгата обаче все още се представят настрани от големите медии – в кабелните телевизии, жълтата преса и специализираните фолк издания. Доколкото имат някакво отношение към чалгата, публичните лица го заявяват по-скоро предпазливо и свенливо.След 2000 г. тази първоначална свенливост постепенно изчезва. Известните чалга изпълнители все повече се разпознават от голям брой обществени медии като част от елита на страната, техният живот все повече се показва в различни ситуации (чалга звездата като фатална прелъстителка, но и като майка, като домакиня, като бореща се с дивата природа в риалити шоу и т.н.) и превръща в модел за подражание. Доскоро пропъждани към последните страници на вестниците, запазени за криминални новини и кръстословици, сега снимките им се поставят редом до тези на политиците и хората на изкуството. През 2004 г. задните части на певеца Азис се появяват върху огромен билборд в центъра на София, в непосредствена близост до паметника на Левски.
Оттук до възхода на чалгата към властта има само една стъпка и тя е направена през 2009 г. от тогавашния кмет на София Бойко Борисов, който във видимо добро настроение участва в раздаването на наградите за чалга музика на популярната ФенТВ. Няколко месеца след церемонията този почитател на Цеца Величкович и любим герой на жълтите медии е избран за премиер на България. В началото на втория му мандат, през есента на 2014 г., коалиционният му партньор Слави Бинев, собственик на чалга клубове, оглавява парламентарната комисия за култура и медии. Макар че след обществен натиск Бинев се оттегля от поста, станалото бележи преминаването на една символична граница: без свян и без задръжки чалгата се е настанила в горницата на обществения ни живот.
Автор: Георги Гочев
dnevnik.bg

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта