Най-прочутият комик в историята на киното Чарли Чаплин умира в съня си в нощта на Бъдни вечер 1977 г. на 88-годишна възраст. Но смъртта не донася покой на любимеца на милиони почитатели на нямото кино. Девет седмици след погребението му в швейцарския град Корсие сюр Веве двама мъже от Източна Европа разравят гроба на прочутия покойник и отмъкват ковчега му с идеята да поискат откуп от неговата съпруга Уна. Швейцарската полиция залавя осквернителите на гробове, които се оказват автомонтьори – 27-годишен поляк и 38-годишен българин. Двамата си признават, че са задигнали ковчега и са го заровили на около 20 км от Лозана.
Полякът се признава за организатор на сензационната кражба и разказва, че се бил вдъхновил от подобно престъпление, за което чел в италианската преса. Той е осъден на 5 години затвор с тежък физически труд. Българинът получава 2 години условна присъда, тъй като се смятало, че носи ограничена отговорност за престъплението. Колкото до Чаплин, неговите близки го погребват отново, заливайки гроба му с бетон, за да предотвратят подобни абсурдни кражби в бъдеще.
Интересното в случая е необяснимото несъответствие в имената на двамата осквернители на гробове в западните и българските медии. Западната преса ги идентифицира без колебание като Ганчо Ганев и Роман Вардас, но в българските медии те често се спрягат като Кунчо Кунев и Роман Старек. Кунчо Кунев дори може да се похвали с филм, създаден от Люба Кулезич и Здравко Драгнев – “Човекът, който открадна Чаплин”. Историите и на двамата българи, набедени за кражбата, са крайно любопитни, но един от тях съвсем незаслужено носи титлата „Българинът, който задигна ковчега на Чарли Чаплин“.
Митът за Кунчо Кунев
Българинът Кунчо Кунев е човекът, оставил най-дълбока следа в историята на световното кино само с кирка и лопата. През 1978 г. покойният вече асеновградчанин се прочу в цял свят, като изкара за втори път на бял свят мъртвия Чарли Чаплин.
Вярно, нашенецът изрови гроба и сви ковчега с тялото на най-великия клоун на всички времена в съдружие с поляка Роман Старек. Замисълът бил да скрият трупа на Чаплин и да изцицат милиони от семейството му. Идеята била на Старек, нашият пък копал като луд. За сметка на това историята на българския гробокопач е по-невероятна от тази на мнозина известни авантюристи, взети заедно.
Всичко започва през далечната 1943 г. Тогава младоженецът Кунчо не може да устиска ангелите си, прескача оградата на казармата в Пловдив и хуква да зарадва булката и да види невръстната си щерка чак в село Поликраище, Горнооряховско. След като военните го погват за дезертьорство, без много да му мисли, кривва към границата и се озовава в окупирана Югославия. Там пикливият новобранец се превъплъщава в славен партизанин от отряда на Милко Курбанович. Кунчо дотам се издига на очите на командира си, че само след няколко месеца партизанлък полковник Курбанович му поверява отговорна задача.
Начело на неколцина братя сърби асеновградчанинът тръгва да краде оръжие в Унгария. Немците обаче сгащват групата, а Кунчо Кунев разбира, че в сравнение с гестаповците средновековните инквизитори са ангели небесни. За месец и половина немците превръщат асеновградчанина в едва шаващ кървав бифтек. Млатят го с приклади, вадят му ноктите, трошат му пръстите, горят му петите и слабините. Накрая им писва и го мятат сред тумба евреи като призраци в конски вагон на път за концлагера Клосенбург на унгаро-германската граница.
Тук невероятната история на Кунчо Кунев става още по-невероятна. Заедно със стотина човека, натъпкани на три етажа в една барака, трябва всеки ден да пълни по 16 вагона с натрошени камъни. Дневната дажба е парче клисав хляб и черпак чорба от варена ряпа.
Около Кунчо хората мрат като мухи.
Всеки ден вместо към каменните кариери стотици трупясали се концлагеристи поемат към крематориумите. Цели шест месеца коравият балканец деяни и не се дава на смъртта, но накрая и на него му писва.
Един мразовит ден, в който даже камъните в омразната кариера се пукат от студ, Кунчо Кунев решава да вземе нещата в свои ръце. Издебва мига, в който въоръженият до зъби, но вкочанен пазач, се обръща да хвърли дърво и да се постопли на огъня, пръска му главата с камък и повежда към свободата един югославянин със себе си. Бягството завършва на два километра от кариерата върху едно дърво, на което бегълците се спасяват от кръвожадните добермани на германците. Свалят ги и ги водят право при лагер-фюрера. И за кой ли път късметът на Кунчо проработва. Дали от някакво перверзно подобие на благородство или от истинско възхищение няма значение, но така или иначе страшният германец се размеква. Заради това, че двамата са първите бегълци, успели да стигнат толкова далече, началникът на концлагера отменя неизбежния разстрел.
Българинът куртулисва разстрела, но подареният му живот става по-зъл и от онзи в кариерата. Вместо вагони с камъни, Кунчо от сутрин до вечер товари камиони с трупове.
Ден след ден якият като скала някога асеновградчанин почва да се топи като свещ. Стопява се до 42 кила и вече няма повече накъде. Моментът, когато самият трупотоварач може да полети заедно със скелетите, които мята дотогава, не е далеч. По онова време обаче Чарли Чаплин е още жив, а Кунчо Кунев още не е извършил делото на живота си. Този път съдбата му праща провидението в образа на сръбския лекар от лазарета на концлагера Младен Кутузович. Състрадателният доктор огледал живите мощи пред себе си и заговорнически го попитал гладен ли е. Кунчо само примляснал и докато мигне, д-р Кутузович му побутнал пълна чиния с варени карантии. Едва след като облизал и дъното на чинията, лекарят светнал нашенеца, че е възвърнал силите си с варен човешки дроб. Така или иначе, Кунчо Кунев не повърнал, а редовно взел да си преизпълнява нормите по трупотоваренето.
Дали за награда или по случайност, но един ден през есента на 1945 г. се озовал във ВИП-килия в мазето на сградата, където спели самите германци. Скоро му довели и съкилийник. Препатилият българин само се пооблещил, когато разбрал, че това е самият Ернст Телман и следващите няколко месеца изкарал заедно с митичния генсек на Германската комунистическа партия, който според официалната версия би трябвало да е хвърлил топа още на 18 август 1944 г.
Краят на войната наближавал. Броени дни преди капитулацията на Германия една сутрин вратата изскърцала и килията се напълнила с есесовци и двама висши немски офицери. Заедно с Телман изкарали и българина навън. Един фелдфебел и двама автоматчици ги качили на един джип ги стоварили на няколко километра от Клосенбург. След тях довтасали и офицерите с друг джип. Тикнали в ръцете на Телман декларация, че се отказва от комунистическите си идеи, но гордият вожд смачкал и хвърлил листа. Офицерите го изгледали, изграчили нещо и отпрашили с джипа и автоматчиците. Фелдфебелът бръкнал в джоба си, извадил малко шишенце и го подал на Ернст Телман, който го гаврътнал, без да му мигне окото. Тук историята на Кунчо Кунев напълно се покрива с твърденията на много историци, че комунистическият водач е отровен с цианкалий в лагера в Клосенбург.
Вместо да умува над историята обаче нашенецът усетил, че неговият миг отново е настъпил. Когато Телман опънал петалата, фелдфебелът го повел с пистолет в ръка към близката селска къщица, откъдето измъкнали някаква лопата. Под дулото на пищова Кунчо изкопал трап метър на два и заедно с есесовеца взели да тъпчат пресния гроб, за да заметат следите. И отново българинът издебнал момента, когато есесовецът се обърнал с гръб, за част от секундата грабнал захвърлената лопата и размазал черепа му под фуражката му. Този път вместо да бяга накъдето му видят очите, Кунчо най-напред замъкнал мъртвия германец в храстите, разсъблякъл го и се нагиздил с униформата на немски фелдфебел. Едва тогава се запътил към шосето, по което вече се раздавал грохота на първите американски танкове. Униформата едва не му изиграла лоша шега, но късметът и този път не го изоставил.
Американците, които едва не го застреляли, най-напред го поохранили, след това три месеца го обучавали и накрая го изпратили в Нюрнбергския затвор, за да пази фашистките военнопрестъпници. След време дори ще показва на неверниците на кои снимки от Нюрнбергския процес може да бъде разпознат.
Междувременно в България на власт са вече други и Кунчо решава да се върне, колкото да види близките си, пък след това ще му мисли. Връща се, вижда ги и докато се усети, започва да работи като общ работник в ТКЗС, после и на помпена станция край Асеновград.
На овършалия Европа бивш партизанин и концлагерист обаче ролята на примерен гражданин скоро му омръзва. Жълтите стотинки от мизерните надници не му стигат и един ден народната власт го тиква зад решетките заради черноборсаджийство с арматурно желязо. Излиза и пак влиза. Обикаля почти всички български зандани.
Grob_Ch1След поредната глътка свобода през 1965 г. Кунчо Кунев вече е решил, че за него живот в България няма. Връща се и бъхти привидно примерно на помпената станция в Асеновград. В главата си обаче вече има готов план за бягство. Преди един 9 септември закоравелият пандизчия кандърдисва милиционера да се разпише шест пъти наведнъж, та да си изкара празниците като хората. Щом оня склонява, още същата вечер се пъхва под един товарен влак и след 22 години за втори път пресича границата с Югославия. След митарствата из Албания, Франция, Италия, Германия и къде ли не, Кунчо Кунев се закотвя за дълго в Швейцария.
Цели 13 години нашенецът вади примерно хляба си в страната на кравите и шоколада, но акълът му никога не спира да цъка като швейцарски часовник и да крои планове как да забогатее. Един ден във влака между два кантона се запознава с огромния поляк Роман Старек. Оня се оказва по-голям авантюрист и от нашенеца и веднага оценява достойнствата му. Искаш ли да спечелим много пари, изплюва камъчето накрая поляка и Кунчо не чака втори път да го питат.
Двамата пристъпват към реализация на уникалния си замисъл и през март 1978 г. световните агенции гръмват – от гробището край Корсие сюр Веве до град Вилньов е изчезнал трупът на великия Чарли Чаплин, починал няколко месеца преди това. Самата операция се провежда на 2 март след 9 вечерта. Няколко часа грамадният поляк и якият българин ръчкат из гроба на великия комик. На път са дори да се откажат, но накрая успяват да извлекат с въже, вързано за халките, огромния 240-клограмов ковчег и да го натоварят на пикапче. На десетина километра го заравят в изоставена селска нива и пристъпват към същината на операцията. Полякът е почти полиглот и знае всички езици, които се говорят в Швейцария, плюс английски. Издирва телефона на семейство Чаплин и предлага на вдовицата му Уна да провери дали съпругът й е в гроба си. После добавя в слушалката, че ще й го върнат срещу половин милион швейцарски франка.
Всичко е на път да завърши с хепиенд, но мозъкът на операцията Роман Старек се оказва прекалено алчен. Уна Чаплин наистина идва на уговорената среща в Цюрих и наистина носи чанта. Докато двамата говорят, Кунчо се любува на гледката през витрината на отсрещната кръчма и блажено пие коняка. Изведнъж полякът връща чантата на вдовицата и се връща в кръчмата. Нашенецът едва не се задавя, когато оня му обяснява, че половин милион са малко пари и утре Уна Чаплин щяла да донесе два пъти повече на същото място.
На другия ден картинката почти се повтаря. Кунчо пак е в кръчмата, автомобилът спира на същото място, а Старек и вдовицата разтварят същата чанта. След това полякът идва в кръчмата, намига, че всичко е наред, връща се и се качва в колата, за да покаже мястото с ковчега според уговорката.
След два и кусур часа пиене и чакане мравки почват да лазят по гърба на Кунчо Кунев. Нашенецът решава, че или ортакът му е избягал с милиона, или е станал някакъв гаф и тръгва да се спасява. Надига се от масата и в този момент елегантният господин от съседната маса сръчно му щраква белезниците.
В килията Роман Старек не може да му се нарадва. Прегръща го с мечешката си прегръдка и му обяснява, че в чантата без това почти не е имало пари. Само отгоре банкнотите били истински, а под тях били натъпкани изрезки от вестници. Затова пък двамата стават истински звезди. Снимки, интервюта… Цял свят се интересува от извършителите на “кражбата на века”. На всичко отгоре швейцарския затвор се оказва истински рай с телевизор и всички други екстри. Роман Старек получава две, а Кунчо – година и половина. Времето минава неусетно.
През 1990 г. Кунчо Кунев решава да опита благините на поредната нова власт и се връща в България. През 1993 г. забравеният от света и всички български власти клошар бай Кунчо – най-прочутият български некрофил, кротко си отива от тоя свят на 73 години след последното си безрадостно житие-битие на родна земя.
Разплитането на мистификацията: Ганчо Ганев
Charlie Chaplin and the coffinСтранно е, че за всички описватели из вестниците на историята за българина крадец на трупа на Чарли Чаплин, и за авторите на филма “Човекът, който открадна Чаплин” Люба Кулезич и Здравко Драгнев, е било достатъчно да направят справка в няколко справочници на английски и др., и са могли да видят истинските имена на извършителите. Но те са продължили да си правят съчиненията. А от един момент след края на 90-те години всичко това става достъпно и в интернет. Това не пречи вестници почти всяка година да продължават да съчинителстват отново.
През 2001 година авторите Иван Бакалов и Цветан Гемишев от e-vestnik.bg се свързват с един дългогодишен български емигрант в Швейцария, известен с прозвището Христо Чашката, който кротко живее във Варна с швейцарската си съпруга. Поводът да се срещнат е едно негово възмутено писмо до „Труд”, след като прочел за пореден път в статия за Чаплин припомнянето, че някакъв Кунчо от Асеновград е откраднал трупа му. „Не е Кунчо, а Ганчо, с когото заедно избягахме през 1971 г. в Швейцария”, пишел Христо Чашката.
Бакалов и Гемишев скачат в колата и отиват при него във Варна. Оттук започва разплитането на мистификацията…
Христо разказва пред тях как е избягал в Швейцария заедно с Ганчо Ганев, с когото лежали преди това заедно в затвора заради опити за бягство през граница. През 1971 г. правят нов опит и успяват да избягат през Югославия и Италия в Швейцария.
Ганчо Ганев е роден в Девня през 1940 г. След 9 септември 1944 г. баща му става милиционер, от т. нар. ведомствена охрана – работи към местно предприятие. Като съвсем млад започва работа като стругар, откъдето и получава прякора Ганчо Бургията. Работническата заплата му се вижда мизерна – той често е във Варна, където моряците донасят дрехи, цигари и … свободния дух на Запада.
4493540Обвиняват го за дребни кражби от завода, в който работи, настройва се срещу властите. През 60-те години прави няколко опита за бягство през границата, хващан е и лежи по затворите. Там се запознава с варненеца Христо Иванов-Чашката, осъден за същите престъпления. През 1971 г. двамата се срещат случайно във варненския ресторант “Гъмза”, пият по няколко ракии, всеки поотделно разказва, че прави нов план за бягство.
И изведнъж спонтанно тръгват да бягат – още същата нощ минават през Девня, взимат мотора на бащата на Ганчо и тръгват към Видинско. Минават тайно през границата с Югославия, стигат до Италия и са настанени в лагер за бежанци. Бягат и оттам, минават границата с Швейцария и се установяват в Лозана. Там пътищата им се разделят. Ганчо се жени за швейцарка – медицинска сестра. Отначало работи каквото намери, докато го назначат за автомонтьор в сервиз на “Рено” в Лозана. Един от колегите му там е неговият бъдещ съучастник – полякът Роман Вардас.
Само на 40 километра, над близкия град Веве, е имението Маноар де Бан, край селцето Корсие, в което живее с многолюдната си фамилия и младата си съпруга Уна О`Нийл световноизвестният Чарлз Спенсър Чаплин. Уна и Чарли се женят през 1943 г. в Холивуд. Американското обществото е възмутено – булката, току-що навършила 18 години, е дъщеря на нобеловия лауреат за литература, драматургът Юджийн О’Нийл. Младоженецът тогава е на 54, има два скандални брака с тийнейджърки и все още нерешени дела за разводи и бащинство. По-късно Юджин О’Нийл лишава дъщеря си от наследство.
По време на Втората световна Чаплин влиза в комитет за събиране на помощи за Русия, воюваща срещу хитлеристите. На събрание в Сан Франциско той се обръща към 10-хилядна публика с “комунистическата” дума: “другари”.
През 1952 г. Чарли, Уна и четирите им деца заминават с кораб за Англия за премиерата на филма “Светлините на рампата”. В Европа получават телеграма, че властите във Вашингтон лишават Чаплин (който е британски поданик) от правото да се върне в САЩ, заради обвинения в антиамериканска политическа дейност и морална разпуснатост.
Не след дълго Уна се отказва от американско гражданство. Семейството се мести в Швейцария, купува имението Маноар де Бан в началото на 1953 г. Общо осемте деца на Чарли и Уна учат в местното училище на Корсие сюр Веве. В нощта на Бъдни вечер 1977 г. Чаплин затваря очи завинаги на 88-годишна възраст. Погребан е в малкото местно гробище.
Приживе Чаплин заявявал, че каквото и да се случи, при никакви обстоятелства не би платил откуп. Съветвал Уна и вече поотрасналите си деца също да не се поддават на изнудване, пише журналистката Джейн Стокуел в биографията “Уна – живот в сенките”. В нейната книга са написани пълните имена и фамилии на българина и поляка. Иначе швейцарските вестници от онези години ги пишат само с инициали – това е принцип в Швейцария, който се спазва и до днес.
Двамата български журналисти се ровят из архивите на лозанския вестник „24 часа” (който има 250-годишна история, оказва се основан по времето, когато Паисий написва „История славяноболгарская”), и виждат всички статии за кражбата на ковчега на Чаплин от онова време.
След като залавят двамата похитители, ковчегът с тялото на Чаплин е намерен закопан в царевична нива на около 20 км от Корсие сюр Веве. Роман Вардас и Ганчо Ганев са осъдени. Като организатор полякът получава 5 години затвор. Българинът – само 2 години условно, като за ефективни му се признават 8-те месеца, прекарани в предварителния арест до приключването на делото. Роля за по-леката присъда изиграват няколко фактора между които и този, че е женен за швейцарска гражданка, която ражда по време на процеса.
Христо Чашката, който няколко години по-късно се срещнал с Ганчо и говорили малко за “Кражбата на века” смята, че сънародникът му е успял да убеди разследващите, че самият той е бил измамен от поляка, който сам водел преговорите с Уна Чаплин и имал намерение да прибере всички пари от откупа.
След края на аферата съпругата на Ганчо става управител на старчески дом в малко село на 25 км от Лозана, а той започва работа там като домакин. Минават години, получава пълна реабилитация и става примерен швейцарски гражданин. Бакалов и Гемишев се срещат с него в Лозана и остават с впечатлението, че швейцарската система го е променила. И част от тази система, по тяхна преценка, е и строгата му, мълчалива съпруга.
В България Ганчо успява да се върне за първи път през 1990 г., когато вече са отменени социалистическите закони, преследващи нелегалните бегълци отвъд Желязната завеса.
Бакалов и Гемишев намират Ганчо там, в Швейцария, срещат се с него и описват цялата история във в. “Труд” в 5 части с продължения през юли 2001 г. Той много искал да остане жив митът за крадеца Кунчо (не го казал директно, но го намекнал), за когото има филм и десетки публикации. Когато първо му се обадили по телефона от България, той бил шашнат. Казал: “Все едно че тухла ме удари по главата”. Ганчо дори не вярвал, че някъде се споменава неговото име.
Той не искал да разказва за самата кражба. Надълго и нашироко описвал живота си, годините при комунизма, затвора в България, емигрантските неволи. В разговора изпуска няколко изречения, зад които прозирали мотиви и оправдания за кражбата. Обяснява как в първите години в Лозана работел черна работа – стоварвал въглища по къщите, как се изпотявал в студа и рискувал да се разболее. А за Чаплин споменава нещо в смисъл как живеел в охолство като богат човек, имал много жени, че не бил помогнал с нищо на бедните… Освен това, казал той, аз идвах от България, а там много се крадеше. И припомнил, че по време на социализма у нас хората бяха някак свикнали с кражбите. Не се смяташе за голям грях, а даже за нещо като съпротива срещу режима…
Прочутият и богат жител в околностите на Лозана е привлякъл вниманието на бедните маргинализирани емигранти. На кого е дошла идеята най-напред – на българина или на поляка? По това време Ганчо е на 38 години, а полякът – на 27. Нито един от двамата няма да разкаже тези срамни моменти от живота си. Ганчо определено се срамува, иска да забрави миналото. И той днес е един наистина почтен и уважаван от съседите си швейцарски гражданин, освен че върши съвестно работата си, развива малък бизнес в България.
Бакалов и Гемишев успяват да направят и интервю с единият от синовете на Чаплин – Майкъл (Мишел, както го наричат в Швейцария) – който живее в имението на фамилията в Корсие сюр Веве. Той разказва повече подробности за драмата в семейството и за преговорите с похитителите (той е бил в имението по това време) – как край всяка телефонна кабина в Лозана – общо над 3000 по онова време! – е бил сложен по един полицай в уречения за преговори час, благодарение на което полякът е бил заловен, а после и Ганчо.
Въпреки усилията на Бакалов и Гемишев да разбият мита за крадеца Кунчо Кунев, името му продължава упорито да се споменава из българските медии. Читателят може да очаква много статии в следващите години, в които ще се разказва за Кунчо, Кънчо и други похитители на Чаплин. И БНТ след време ще излъчи пак филма за Кунчо, а Кулезич ще разказва как са го направили. Нищо чудно някои пъргави кинаджии да направят римейк на този филм, с пари от Националния филмов център и БНТ…
Изтоници: http://kriminalnidosieta.com; e-vestnik.bg; blitz.bg

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта