8:34
Жената, изиграла Ирина от “Тютюн”, Лиза от “Крадецът на праскови”, Неда от “Отклонение” и Невена от “Спомен за близначката”, ни остави над 50 роли в киното и още толкова в театъра. Ако беше послушала съвета на известната италианска режисьорка Лиана Кавани (”Нощен портиер”), в чийто филм “Животът на Галилей” се снима през 60-те години, днес Коканова щеше да е част от световния киноелит. Но дълга и любовта към близките я задържат в България.
Последните си години голямата актриса прекарва в къщата си в село Иглика в габровския Балкан. До последно играе на сцената на театър “Възраждане” и Сатиричния театър, грижи се за дъщеря си Теодора.
Кратки биографични данни
Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 година в Дупница. Майка и? е от известна австрийска аристократична фамилия, а баща ? е бил политически затворник в Белене.
Започва кариерата си като стажант-актриса на 18 години в средата на 1950-те в Ямболския театър, без да има специално образование. Изиграва над 50 роли в киното. Снима се за пръв път в ролята на Ема във филма „Години за любов“ (1957) на режисьора Янко Янков. Изпълнява ролята на Ирина от екранизацията на романа „Тютюн“ (1962) (реж. Никола Корабов), България/СССР, Жана от „Инспекторът и нощта“ (1963) (реж. Рангел Вълчанов), Лиза от „Крадецът на праскови“ (1964) (реж. Въло Радев), Ана от „Карамбол“ (1966) (реж. Любомир Шарланджиев), Неда от „Отклонение“ (1967) (реж. Гриша Островски), Герда от „С дъх на бадеми“ (1967) (реж. Любомир Шарланджиев), Тинка от „Момчето си отива“ (1972) (реж. Людмил Кирков) и много други.
През 1969 г. се снима във филма на голямата италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани „Галилео Галилей“.
Блага Димитрова написва „Отклонение“ специално за нея.
В нейна чест Министерство на културата и „Бояна Филм“ учредяват филмова награда, т. нар. „Награда на името на Невена Коканова“ за обещаващ филмов дебют на актриса.
Неин съпруг е известният български режисьор Любомир Шарланджиев, а нейният брат Димитър Коканов също е актьор.
В Ямбол има Театрални празници и Драматичен театър „Невена Коканова“. На нейното име е наречен и театърът в Дупница.
Да откриеш своето място – онова, което е в синхрон с душата ти, в което си се прераждал в прекия и преносния смисъл на думата, е като среща с голямата любов. Може и да не ти се случи в рамките на един живот. За Невена Коканова тази среща се състоя. Съдбата й помага да намери щастливо убежище в габровското селце Иглика. Между селото и актрисата има особена връзка. Вибрират на една честота. Невена обича да разказва как е открила Иглика. Объркали с колеги пътя по време на едно турне в района, колата се изкачвала уморено по поредния баир и изведнъж от нищото изникнало селцето.
Къщички с каменни покриви, липи, стада от кози и библейска светлина. Като в приказките...За Невена това било като влюбване от пръв поглед.
По същия начин разпознала и къщата си в селото – просто следвала ангела хранител и трепета на сърцето. А къщата на Невена е удивителна – всеки детайл в нея е премислен, носи аромата на вечност и стил. Къщата и Невена някак си си приличат, имат един характер, излъчват аристократичност и хармония.
Да се преселиш на село е голямо изпитание за градския човек. Понякога може да завърши с фиаско. Цивилизационните претенции на интелектуалеца обикновено се сблъскват с простата Андрешкова омраза на селските хитреци срещу всеки опит за корекция и промяна на нравите. Невена обаче успява да промени местните неусетно, без да засегне гордостта и ината им. Тя прави за с. Иглика повече от който и да е кмет - с чар, връзки и много усилия успява да уреди водоснабдяване за селцето, в което до нейното идване не е имало питейна вода. А най-много се гордеела с по-трудното завоевание: това, че научила игличани да не превръщат улиците и поляните на селцето в сметища, да засаждат цветя не само в дворовете, но и отвъд оградите на къщите. Хората се гордеели с почетната си съгражданка и напук на българската нагласа не са искали да я прекроят по собствения си аршин, а се стараели да се извисят до нейното ниво.
Иглика е пространство отвъд суетата. Но Невена се пренася в Габровския Балкан не за да скрие бръчките си от света. Тя не е била суетен човек. В Иглика тя бяга от градските „вълци”. Малко преди окончателно да се уедини, актрисата прави опит да се впише в пазарната икономика. Иска да бъде артист на свободна практика. През 1991 г. заедно с актьора Николай Калчев написват пиесата „Последните 13 дни на цар Борис” по книгата „Корона от тръни” и мемоарите на царица Йоана. И двамата искрени монархисти, с много хъс и идеализъм режисират едноименен спектакъл, в който играят главните роли.
„Когато Пейчинов направи прословутия си бал в Ню Йорк (толкова оплюван след това, макар че според мен Пейчинов беше искрен в желанието си да създаде българско лоби зад океана), Невена и аз играхме пиесата пред Симеон, Маргарита, децата им и Мария-Луиза. Много се вълнувахме, за нас това беше като запознанство с истинските ни герои. За тях пък Невена беше икона”, разказва Николай Калчев. Той е и един от последните близки приятели на Невена. Духовната им връзка продължава и след като дуетът се разпада. Никой за съжаление не намира за нужно да инвестира в таланта на Коканова. Актрисата приема този факт без излишен драматизъм. Уединява се в с. Иглика и се превръща в светлина за малките хора, които а обграждат с чиста обич, чиста като нейната душа.
Няма друга актриса в родното кино, която да олицетворява абсолютната женственост така, както Невена Коканова. С бялото си изтънчено лице, с тъмните и плахи очи на сърна, тя има излъчването на икона - особена мекота и достойнство, вътрешна свенливост и морална святост, изтънченост и аристократизъм. Изключително фотогенична, актрисата е любимо лице на родното кино. В нея тайно са влюбени много от колегите й, посвещават й стихове, по нея въздишат българските мъже. Но до края на живота си тя остава вярна на съпруга си - режисьора Любомир Шарланджиев.
За личния си живот Невена не обича да говори, затова за него знаем повече от разкази на приятели и колеги. С Любомир Шарланджиев се запознават случайно… на снимачната площадка. Годината е 1955 г. Тогава Невена е на 17 години и е последна година ученичка в Търговската гимназия. Търсят лица за масовката на музикалната комедия "Две победи" и така попадат на хубавото момиче. Веднага оценяват магнетичното й излъчване пред камерата. На следващата година тя вече се снима с бъдещия си съпруг във филма на Янко Янков "Години за любов". Оператор е Въло Радев, който е изумен от естественото й държане пред камера. Шарлето, както всички казват на Шарланджиев, направо лудва по нея. "Тя е необикновена, тя е невероятна! Искам да се оженя за нея - веднага, каквото и да става!", споделя той на Иван Андонов.
Повече от две десетилетия "в радост и тъга" продължава бракът с режисьора Любомир Шарланджиев. Двамата се вричат във вярност в Габрово. Канят цялата гилдия на обяд в Соколовския манастир. От този момент режисьорът я поставя в центъра на своето творчество и своя живот. Той е особено взискателен към нея на снимачната площадка и е безкомпромисен - ако сценарият не й подхожда, не я ангажира за роля. Но пътят им в киното се разделя. Докато нейната кариера стремително расте нагоре, Шарланджиев изпада в тежка криза след спирането на филма му "Прокурорът" с Георги Георгиев-Гец (1968 г.). За тях настъпват трудни години, Шарлето изпада в дълбока депресия. Венчето не се оплаква, стоически понася всички проблеми чак до внезапната му смърт през 1979 г. В негова памет тя завършва филма му "Трите смъртни гряха".
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук