Неговата интересна личност и съдба са спомен за голяма част от плевенчаните и днес, когато отдавна вече не е между живите. Дори приживе е написана книга за малкият човек, когото всички в Плевен помнят като Гошо Кръста. “Аз ли съм луд?” е книгата на неговият адаш Георги Доцев, в която се описват преживяванията на Гошо от Плевен.

Дългите години работата като почти професионален участник в погребалните процесии му дава прякора Кръста.

В това той бил неподражаем велик артист, който с цялото си същество се вживявал в трагичността на ролята и само най-проникновеният наблюдател можел да разбере, че на цялата земна суета той гледа от собствена гледна точка. Разочарованието си от света на живите Гошо споделя приживе със своя биограф Доцев:
“Хората не се уважават докато са живи, а сега пишат по диреците един за друг. Лъжа и измама е всичко!... Жал ми е само за майките и бащите, които погребват децата си. Само те плачат от мъка. Другите плачат от страх.”



Той с възмущение захвърлял жалките стотинки, подхвърлени му от опечалените като на просяк, защото усещал фалша на подобен жест. Когато погребването на умрелите започнало да се модернизира, покойниците били извозвани с автобуси. Така приключила кариерата на Гошо като кръстоносец. Опитал да си намери работа, но всичко завършвало с неуспех.

И тогава за миг късметът на малкия човек проработил, но в последствие точно това се превръща и в най-голямото му житейско проклятие.

От празничния деветосептемврийски тираж през 1970 г. Гошо печели над 10 хил.лв., които били много пари за онова време. Той така и не видял нищо от тях - роднините му ги взели с измама и той останал на улицата. За да е пълно проклятието, през 1983 година официално е обявен за луд и изпратен в Дома за мъже с душевни недъзи в с. Драгаш войвода. Тук изживява най-страшните моменти от живота си, за които ще разказва с болка и гняв. Притежаващ силно развито чувство за справедливост, малкият човек не можел да се примири с лошите условия на живот на хората в дома, с кражбите на персонала и с издевателствата над душевноболните. Това настроило срещу него всички служители и те решили да се справят с Гошо по най-жестокия начин.
През една зимна нощ, докато всички спели, те нахлули в спалнята му и започнали да го бият с дървета.

Потънал в кръв, го затворили в банята и го полели с ледена вода, за да замръзне. С огромно усилие той, счупвайки прозореца, се измъкнал и, увит в чаршаф, отишъл пеш да Никопол. Там го приютили и така спасили живота му.
Макар да е бил изписан от лудницата, за Гошо не настъпили по-добри дни, никой не го искал, над него непрекъснато издевателствали всякакви хора.
После започва неговата трудова биография на служител в „Чистота” - от 1968 до 1983 година и, както той самият казвал, “Тъй си вършех работата, че съм получавал похвали не от кого да е, а и от кметовете Любен Начев и Андрей Романов”.
Назначаването му в "Чистота" е плод на една легендарна история, свързана с посещението му в дома на Тодор Живков.

Качил се на влака Гошо  и право в София. Отишъл в ЦК, от там го изхвърлили, попитал за дома на Живков, но като се озовал пред портите, получил от пзачите същото отношение. Но охраната от УБО не знаели с каква невероятна личност си имат работа. Заради неговата изобретателност по-късно биват уволнени осем души от тях. Гошо забелязал как сутрин една боклукчийска кола изнася пълния контейнер от дома на държавния глава и внася празен. Той издебнал момента на тая размяна и пъргаво се вмъкнал в празната кофа.
Така бил "внесен" в двора на  Живков
и след като вдигнал капака се убедил, че вече няма никого, малкият човек се отправил към къщата на генералния секретар. Никъде не открил Тодор Живков (той бил извън страната) и само в кухнята видял една жена да приготвя закуска.
" - Другарко - рекъл Гошо, - що го няма Тодор Живков? Всички стаи обиколих...
Стъписала се жената, огледала незнайния гост от глава до пети и отвърнала:
- Аз съм жена му, а той е на официално посещение в Германия при Ерих Хонекер... А вие кой сте?
Гошо веднага усетил, че пред него стои добър човек и на един дъх изпял всичко.
Мара Малеева разбрала с какъв човек си има работа и го поканила на закуска. На тази трапеза за първи път имало истински човек от народа..." (Откъс от книгата "Аз ли съм луд?")


Едничкото му желание и молба били да му намерят работа, за да си изкарва с труд прехраната

Мара Малеева се обадила по специален телефон, който я свързал директно с кмета на Плевен - Пенко Герганов и му наредила веднага да намери работа за своя съгражданин, наричан от всички Гошо Кръста. После изпратила по живо по здраво своя неочакван гост, като сложила в торбата му „за из път” още храна и специален номер на телефон - да и се обади при нужда.
За него метенето не било само трудово задължение - той го издигнал в ранг на висш обществен дълг.
В продължение на 15 години Гошо е един от символите на чистотата в града. В него усещал призвание, което поддържало духа и самочувствието му. Той никога не отказвал извънредна смяна, а по време на едно от наводненията на Плевен работният му ден продължавал и по 15-16 часа.
В навечерието на 100-годишнината на Плевенската епопея бил награден с преходно знаме, юбилеен медал

и цели 35 лева. Но дори и голямото му усърдие в работата не спечелва особено уважение нито у колегите му, нито у съгражданите му. Работниците в „Чистота” си устройвали често пъти безнаказано шеги и закачки с малкия човек. За част от жителите на града Гошо Кръста е безплатно забавление и мишена на безброй издевателства и дори - насилие.
За „органите” бил опасна личност, която трябва да скрият по време на национални празници, за да не смути тържествената атмосфера.
Но въпреки всичко, личността на този странен и необикновен човек предизвиквала безброй легенди.
Легендата за неговото несметно богатство, което държал в банка.

Отношението му към парите е също като при децата. Така, както всяко дете пуска в касичката си подарените стотинки, така и Гошо всеки ден носел в ДСК това, което припечелвал от дарения или труд. В банката не искали да му ги приемат, защото често пъти това били дребни монети и това го накарало да отиде чак до управителя на ДСК и да го попита: „Това български пари ли са? Защо не ги приемат в банката?”. Управителят пише специално писмо, чрез което на Гошо Кръста му се разрешава да внася и съвсем дребни монети.
Може да се каже, че в последните години от живота си малкият човек беше мъничко щастлив от известността,

която му беше донесла книгата на Георги Доцев. Той сам си я разпространяваше и беше много горд от това, че поне веднъж е център на вниманието в добрия смисъл на думата.
Гошо Кръста умира през 1998 г., на 21 декември. Живял без близки хора и с почти никакви приятели, но става част от историята на един цял град. А тези, които е изпратил на оня свят - тържествено, с божия кръст в ръцете, са дошли да го посрещнат в онова измерение, където отиваме всички.
Източник:http://no-comment.bg/

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта