Кънчо Долапчиев е един от доайените на ски алпинизма у нас. Доцент е в НСА, където преподава спортно катерене и туризъм. Участвал е в легендарната българската експедиция до Еверест през 1984 г., при която загива Христо Проданов. Години  години след фаталното изкачване, потърсихме Долапчиев, за да разкаже подробности от последните минути от живота на Христо.

Г-н Долапчиев, 30 години минаха от фаталния поход към Еверест, където завинаги остана първият българин, стъпил на върха -Христо Проданов. Как ви се струва днес - подвиг или авантюризъм е неговото изкачване?

За нас, участниците в тази експедиция, тези 30 години минаха като миг, спомените са ни много живи, точни и ясни. Според мен си струва да отдадеш живота си, ако спасяваш друг живот - един камион или автобус с деца, например. Но да платиш с живота си, за да забиеш знамето, което иначе всички почитаме и обичаме - цената е твърде висока. До известна степен, това е неоправдано.

Едва ли има българин, който да не изтръпне от разговора между радиста Стефан Калоянов и Христо Проданов в последните минути от живота на Проданов. Когато му казва: „Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ок, към теб тичат хора. Моля те, не заспивай!!!".

На 20 април, Проданов достигна върха малко след 18 часа местно непалско време. Каза ни, че е на върха, че намира бутилки от руснаците, остави 8-милиметровата камера горе. После допълни, че започва да слиза по Западния гребен, тъй като по класическия маршрут лагерите на индийците още не бяха готови. След това се обади към 21 часа и каза: „Повече не мога да слизам". Тогава се разрази буря, температурите паднаха рязко, до минус 30 градуса. И затова Христо ни каза: „Ще се пребия, ще остана да пренощувам!". Обади се на другия ден, рано сутринта, но вече едва говореше. За нас беше ясно, че той не може да тръгне от мястото, явно краката и ръцете му вече са били замръзнали. Спасители тръгнаха към него, но бяха далеч. Най-близо се оказа Людмил Янков, който пое към него със спален чувал, кислороден апарат и термос с чай и е успя да достигне твърде близо. Но бурята нависоко така засипва, снегът така бързо уплътнява, че Людмил е можело да мине на метър от Христо и да не го види. И затова не успя да го намери. Знаете, че след това бяха ампутирани четирите му пръста.

Г-н Долапчиев, дали в последния ви разговор с Христо по радиостанцията, той съзнаваше, че ще умре?

Вероятно го е осъзнавал. Това за нас е голямата трагедия, чувахме го до последния му дъх, но не можехме да достигнем до него.

Кое е най-страшното по този Западен гребен, за да го нарекат Жестокия път?

Трудността на терена - трябва да се катериш. На другите два класически маршрута - Тензинг и Хилъри имаш повече от 50 % ходене. Но можеш да ходиш с щеки в ръцете, докато тук можеш да ходиш около 100-200 м. - другото е катерене по един ронлив ръб, който трябва да се обезопасява с парапети. Сложили сме 12 км парапети.

И вие, българските алпинисти трябваше да слагате парапетите, защото нямаше?

Да, нямаше кой да работи. С нас действаха и 5-6 души високопланински носачи от базовия лагер нагоре, но това бяхме - 16 души и те 6 - 22-ма. Това е много трудна работа.

Г-н Долапчиев, и до днес мнозина упрекват Проданов, че е тръгнал по-рано на своя глава към върха, без да ви се обади. Че го е тласкала манията той да е първият и единственият българин, стъпил на върха. Сърдите ли му се за това?

Не, никой не му се е сърдил. Решението беше моята група да излезе първа, да направи лагер 4 на 7500 метра, на другия ден групата на Джамбазов, която се движи след нас, да направи лагер на 8100 метра и едва тогава Христо да атакува върха. За да не се товари с палатки, гориво, вода и т.н. и да бъде с пресни сили. Именно това изграждане на 5-ти лагер от него и от шерпа му взе силите и той затова излиза толкова късно на върха. Ние решихме каквото трябваше, а нека ръководството да поеме отговорността, че му е разрешило да тръгне по-рано. А Христо бе амбициозен човек. Пък и ако не си амбициозен, какво правиш под Еверест? Да си амбициозен няма лошо, никой не се сърди на Христо.

Събирате ли се с колегите ви алпинисти от тази експедиция?

Разбира се, ние сме приятели. На 24 април, от 16 часа в Министерството на спорта, ще се съберем всички участници от тази експедиция. Ние от алпийската гилдия сме малко в България и се виждаме често. Някои като Иван Вълчев и Кирил Досков са през повечето време в чужбина. Шестима от нас вече са починали - двама при алпинизъм, двама при катастрофи, двама от болести. Намаляваме.

Тези, за които великото занимание да изкачваш висините е непознато, ви наричат безумци. Макар че и те имат известно основание - щом тръгваш, без гаранция, че ще се върнеш.

Не, не е точно така. Когато човек се подготви, отдалечава премерения риск на значително разстояние. Иначе да, рискът съществува.

Еверест продължава да бъде единственият, но смъртоносен покрив на света. Толкова хора намериха смъртта си около него, но продължава да притегля като магнит нови алпинисти.

Да, жертвите са приближават 200. За съжаление там загинаха трима българи - през 2004 година при Еверест оставихме Христо Христов, Марияна Масларова. За толкова малко българи, които са се качили на върха, трима да останат завинаги там, е цифра.

Зловещо е, че телата на много алпинисти остават по склоновете, замръзнали. Както и самият Христо, който остана завинаги горе, около Сивата скала.

Някои остават, други ги свалят. Зависи колко бързо ги затрупва снегът. Понякога вятърът затрупва загиналите бързо, а на следващата година същият вихър, само че от другата страна ги отравя наново. Някои от алпинистите се натъкват на ужасяващи гледки - стърчи крак, оголва се рамо, ръка. Христо Проданов, Марияна, Христо Христов не са намерени. Американците преди 13-ина години намериха Мелъри, който загина през 1924 г. там, и то след 70 години. Но няма кой да ги откопава, това е дълъг процес. И да го свалиш долу, трупът веднага ще се разложи. Трябват специални съоръжения. Така че повечето не ги търсят. Имам предвид загинали на над 8000 метра.

И все пак, защо младите алпинисти не се плашат от смъртта и Еверест все така ги привлича?

Младите алпинисти се готвят сериозно и имат сериозни постижения. Мога да ви дам пример с Николай Петков, който беше 24-годишен, когато се качи на Еверест заедно с Кирил Досков. За мен той е феномен в световния алпинизъм. 30 години след това качва не само върхове, а ужасно трудни стени - Матерхорн, прави изкачвания в Пакистан.

Питах и ваши колеги - наистина ли над 7000 метра адреналинът е толкова висок и процесите, настъпващи в организма, подтикват към безумни решения алпинистите?

Да, наистина. Една нервна клетка се нуждае от 22 пъти повече кислород, отколкото от една мускулна. И се забавят реакциите, няма я точната преценка. Най-напред височината те удря в главата.

Но не ставаш по-страхлив, а обратното.

Не ставаш по-смел, но по-безразсъден. Реалната преценка я няма, не преценяваш риска от опасност. Но ние сме запознати с тези неща. На експедиции ходят хора, които са наясно с този проблем. Дори Джон Хънт, който е ръководител на експедицията на Тензинг и Хилъри през 1953 г., казва: „Не ме карайте да взимам важни решения на височина над 7000 м., защото височината ми пречи да мисля разумно." Има го този момент. Но от цялата тази експедиция у нас остава привкуса от загубата на Христо. Иначе държавата се нуждаеше от това - герои, шумотевица, за да оправдаем парите. Но у нас остава горчивината, че наш приятел го оставихме там.

А какво се случва с дъщерята на Проданов Марияна, тя отказа ли се от катеренето?

Тя не се е занимавала сериозно с алпинизъм. Марияна живее в Италия, женена е за свой колега италианец и има 10-месечно бебе.

Източник:http://www.vsekiden.com/

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта