На 15 април 1990 г. в телевизионното предаване “Всяка неделя” Кеворк Кеворкян отправи към своя събеседник инж. Тодор Минков –  бивш лагерист от Ловеч, недоумяващ въпрос:
– Е, добре де, не се ли знаеше тогава за Ловеч?
От това предаване, а и от многобройните публикации в печата по същото време се утвърди впечатлението, че лагерът край Ловеч е бил неизвестен сред обществеността, както и сред определени официални институции у нас.
Чиста лъжа!
За лагера край Ловеч знаеха хиляди функционери от комунистическата партия, милицията, съдилищата.
Знаеха също и стотици хиляди български граждани и за този факт съществуват множество неопровержими доказателства. Примерно често отправяното по повод и без повод към някои:
–  Я, много да не знаеш, че да не идеш да чукаш чакъл!
А нарицателното “чакъл” винаги се отъждествяваше със зловещия образ на лагерите.
Не са верни също твърденията и на покойния министър на МВР Георги Цанков във в. “Дума”, бр. 15 от 18.04.1990 г. и на неговия заместник Мирчо Спасов, че в лагера край Ловеч били въдворявани само “… бивши престъпници, за да бъдат изолирани. Предимно криминални. И за хулигански прояви… Това са престъпници. Там няма невинен човек…” (в. “Антени”, бр. 14 от 04.04.1990 г.)
По този повод ще разказа за случая със Здравко от Бургас. Същият, който беше хвърлен там съвсем невинно от неизвестни и досега субекти, без някога да е бил “криминален”.
Драмата започна от Бургас през лятото на 1961 година. Тогава в окръжния отдел “Просвета и култура” с мен работеше З. Д. – разведена млада жена и майка на осем-деветгодишно момче (не споменавам името й, както и това на бившия й съпруг, защото те навярно имат вече други семейства и не е приятно за никого да си припомнят за преживените горчилки от миналото им).
Веднъж З. Д. сподели, че имала “любов” с някакъв мъж – разведен и баща на две деца. За поглъщащата им обич слушах от нея почти всекидневно в продължение на месеци. Така постепенно узнах и за връзките им.
Един ден по обед заедно с други мои колеги отидохме на плаж. Тогава към нас приближи Здравко, с когото моята колежка ме запозна. Беше много красив млад мъж, със силно къдрава черна коса и с телосложение на плувец. Говореше с приведена глава, тихо и с видимо стеснение.
От този ден Здравко започна понякога да се отбива в нашия кабинет на разговор. Не криех човешките си симпатии към него, както и към бившия съпруг на моята колежка, когото също познавах (той пък беше отговорен работник в МВР – висок, слаб, скромен, с подчертана интелигентност и добро възпитание).
В един предиобед на същото това лято З. Д. връхлетя в кабинета и с ридание започна да ми разказва как рано заранта Здравко бил арестуван и откаран нанякъде с джип. А след няколко дни се разбра, че бил въдворен в лагера край Ловеч. Това тя научила от брат му (един от секретарите на градския комитет на партията, но при все това не можел нищо да направи за освобождаването на своя брат. Милицията била над неговите секретарски права и власт). Кой и защо беше сторил това – моята колежка не знаеше.
Няколко седмици след това телефонът на бюрото ми иззвъня и мъжки глас помоли за разговор с колежката. Подадох слушалката на З. Д. и тя едносрично заповтаря: “Да… да…” След малко остави слушалката и излезе. До края на работното време не се върна.
Дойде на заранта с повехнало лице и с тъмен поглед. С възпалени от плач очи ми каза, че Здравко избягал от лагера. Ударил с каменарския си чук милиционера от охраната, взел му оръжието, дрехите и се промъкнал през оградата. Онзи, който вчера следобед я потърсил по телефона, бил Здравко. А три дни преди това я повикали в ГК на партията да й кажат за извършеното от Здравко убийство и бягство. Предупредили я, че ако потърси връзка с нея, незабавно да им съобщи, за да вземат мерки за залавянето му. Иначе с оръжието, което бил отнел от милиционера, непременно щял да опита да си отмъсти някому, а после сам или с нея да избяга зад граница.
Слушах и не можех да повярвам на думите й. Исках да я попитам какво мисли да прави, когато тя изведнъж каза, че вече го е направила – предала го е!
– Знам, че постъпих подло и жестоко – отвърна моята колежка на обвинението ми. – Но го сторих, защото го обичам. Искам да го спася – затова го предадох. За да не извърши и друго престъпление! –  и зарида. – Михайлов, искам всичко да ти кажа...
И тогава чух цялата истина.
Когато я повикали в партията и й съобщили, че Здравко убил милиционера, в първия миг тя не можела да повярва и отказала да го предаде.
– Вие знаете за чувствата ми към него и нямате право да искате това от мен самоq защото съм член на партията! – заявила тя. Но след обаждането на Здравко по телефона се уплашила да не би той наистина да извърши и друго престъпление, и взела решение …
Едва дочакала вечерта, когато трябвало да се срещнат пред окръжната болница. Когато наближила мястото, било точно осем часът. А там милицията вече извършила своето. На ъгъла стоял автобус с цивилни агенти вместо пътници, докато през това време шофьорът привидно отстранявал от мотора несъществуваща повреда. Други четирима мъже играели на тротоара карти, трети обковавали дървена ограда на отсрещния двор, четвърти отпочивал от тежестта на кофа с вода недалеч от спрелия автобус. Тя се вглеждала във всички тези мъже учудена и смутена, без да разбира намеренията им. А когато Здравко наближил към нея – брадясал, изнемощял, бос и с опърпани дрехи, успял да произнесе само:
– Донесе ли ми нещо за ядене? Три дена не съм сложил троха в устата си. Ден и нощ бягах през планините, полята, реките... Целите ми крака са в рани и кръв...
–  Не знаех това, Здравко – едва успяла да произнесе З. Д., защото в същия миг към него връхлетели мелиционерите от автобуса и го заловили.
После се оказа, че той не е убил милиционера от лагера, а просто го ударил с каменарския си чук, за да му вземе дрехите и оръжието. Но от партията съзнателно излъгали З. Д., че е убил, за да го предаде.
След залавянето му чрез предателството на неговата любима З. Д., той престоя в затвора дълги години, после отиде в Кремиковнци. Накрая беше освободен, откъдето се завърна в родния си град.
Така, че не са верни твърденията на тоз и онзи министър, че в лагерите са въдворявали само криминални престъпници.
Не са верни също и твърденията на широк кръг от народа, че не е знаел за съществуващите лагери из страната ни. Имаше такива и хората знаеха за тях, но кой смееше тогава да говори за тях? Демокрацията беше още далеч на космични разстояния!
Но дали след време няма пак да се подновят?

Станко МИХАЙЛОВ.(наборе.бг)

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта