Моето последно пионерско лято
Казвам се Валя. Родена съм преди петдесет лета в едно малко градче сгушено в полите на Странджа, по едно време прочуло се като столица на Републиката на младостта. С моя разказ ще ви върна 35 години назад, в годината на моето последно пионерско лято. Всъщност за миг да ви подведа…
Беше месец май на 1980 г., а аз 15 годишната ученичка от няколко месеца вече се бях вляла в редиците на Димитровския комсомол, загърбвайки пионерските поръчения. По това време на годината с трепет очаквахме Дружинната да ни каже къде ще ходим на 20 дневен летен лагер. Много обичах пионерските лагери и винаги бях сред първите записали се. Те започваха от III клас, но родителите ми за първи път ме пуснаха, когато завърших V клас. Тогава бяхме в созополското село Равадиново. Спяхме в местното училище, където класните стаи се бяха превърнали в голями спални помещения. Всяка заран един пораздрънкан автобус ни караше до плажа на к-г „Златна рибка“ и към обяд ни връщаше. В VI клас вместо на море отидохме на планина в родопското село Бойково, в близост до Пловдив. Там ни настаниха в едни бараки. Най-яркият ми спомен е, че се разхождахме по поляните край селото и беряхме малини и боровинки, а отрядните ни ръководителки си правеха сладко от тях. В VII клас знаех, че ще ми е за последно и затова бях много радостна, когато разбрах, че ще ходим пак на море. Лагерът ни беше в Мичурин, а незабравим спомен оттам за мен си остава отличното представяне на пионерския ни отряд „Митко Палаузов“ във вечерта на отряда.Така неусетно бяха преминали последните ми три лета, а с тях и моето детство. За комсомолците не се предвиждаше лятно лагерно безгрижие, а поемането на отговорни задачи. Ето затова бях приятно изумена, когато класната ни съобщи, че и ние осмокласниците също ще излъчим отряд в тазгодишния летен лагер в Несебър, а отрядна ще ни бъде моята любима учителка по математика. Бяхме много развълнувани от новината и почти целият ни клас се записа. Вече бях сигурна, че този път наистина ще ми е за последно.
Започнахме да събираме парите. Цената на лагера се определяше според доходите на семейството, но средно излизаше 20 дена за 20 лв, като за семейство с три или повече деца, третото дете ходеше за 0.40 ст! От тази година обаче престоят беше намален с шест дни, така лагерът за първи път се очертаваше да бъде 2 седмици. Към края на предишната година цените в държавата за първи път скочиха драстично и с цел запазване на съществуващата цена било решено да се намалят дните за престой. А и 14 дни си бяха напълно достатъчни.
В цената се включваше спането, храна (закуска, обед, следобедна закуска и вечеря), медицинска сестра и спасители. Последните обикновено бяха студенти от ВИФ.   Пътните си ги плащахме отделно. Ръководството на лагера се състоеше от началник-лагер, отрядни ръководители и физкултурник. С тази нелека задача се заемаха нашите преподаватели от училище.Начало / Лица и истории / Детство мое / Моето последно пионерско лято
Моето последно пионерско лято
Казвам се Валя. Родена съм преди петдесет лета в едно малко градче сгушено в полите на Странджа, по едно време прочуло се като столица на Републиката на младостта. С моя разказ ще ви върна 35 години назад, в годината на моето последно пионерско лято. Всъщност за миг да ви подведа…
Беше месец май на 1980 г., а аз 15 годишната ученичка от няколко месеца вече се бях вляла в редиците на Димитровския комсомол, загърбвайки пионерските поръчения. По това време на годината с трепет очаквахме Дружинната да ни каже къде ще ходим на 20 дневен летен лагер. Много обичах пионерските лагери и винаги бях сред първите записали се. Те започваха от III клас, но родителите ми за първи път ме пуснаха, когато завърших V клас. Тогава бяхме в созополското село Равадиново. Спяхме в местното училище, където класните стаи се бяха превърнали в голями спални помещения. Всяка заран един пораздрънкан автобус ни караше до плажа на к-г „Златна рибка“ и към обяд ни връщаше. В VI клас вместо на море отидохме на планина в родопското село Бойково, в близост до Пловдив. Там ни настаниха в едни бараки. Най-яркият ми спомен е, че се разхождахме по поляните край селото и беряхме малини и боровинки, а отрядните ни ръководителки си правеха сладко от тях. В VII клас знаех, че ще ми е за последно и затова бях много радостна, когато разбрах, че ще ходим пак на море. Лагерът ни беше в Мичурин, а незабравим спомен оттам за мен си остава отличното представяне на пионерския ни отряд „Митко Палаузов“ във вечерта на отряда.
20150708_174021
Така неусетно бяха преминали последните ми три лета, а с тях и моето детство. За комсомолците не се предвиждаше лятно лагерно безгрижие, а поемането на отговорни задачи. Ето затова бях приятно изумена, когато класната ни съобщи, че и ние осмокласниците също ще излъчим отряд в тазгодишния летен лагер в Несебър, а отрядна ще ни бъде моята любима учителка по математика. Бяхме много развълнувани от новината и почти целият ни клас се записа. Вече бях сигурна, че този път наистина ще ми е за последно.
Започнахме да събираме парите. Цената на лагера се определяше според доходите на семейството, но средно излизаше 20 дена за 20 лв, като за семейство с три или повече деца, третото дете ходеше за 0.40 ст! От тази година обаче престоят беше намален с шест дни, така лагерът за първи път се очертаваше да бъде 2 седмици. Към края на предишната година цените в държавата за първи път скочиха драстично и с цел запазване на съществуващата цена било решено да се намалят дните за престой. А и 14 дни си бяха напълно достатъчни.
В цената се включваше спането, храна (закуска, обед, следобедна закуска и вечеря), медицинска сестра и спасители. Последните обикновено бяха студенти от ВИФ.   Пътните си ги плащахме отделно. Ръководството на лагера се състоеше от началник-лагер, отрядни ръководители и физкултурник. С тази нелека задача се заемаха нашите преподаватели от училище.

И дойде денят. Беше средата на юли и точно бе започнала олимпиадата в Москва. С три претъпкани автобуса „Чавдар“ озвучавани от песни и радостни възгласи се отправихме към заветната дестинация. Към обяд вече бяхме в новия град на Несебър пред ЕСПУ „Любен Каравелов“, което щеше да бъде нашият дом в следващите две седмици. Взехме си багажа, строихме се по отряди и се отправихме към класните стаи, където вместо чинове бяха разположени около двайсетина легла. Отрядната остана да спи при нас момичетата, а момчетата бяха в съседната стая.
Условията бяха мизерни, но кой ли пък обръщаше тогава внимание на това. Важното беше да има за всички! За стаите вече споменах, че от класни се превръщаха в спални. Имахме по едно легло с пружина, един голям общ гардероб и радиоточка. Почти всички държахме багажа си под леглата. Така нареченият санитарен възел беше далеч, в дъното на коридора. Той представляваше едно дълго и тясно помещение с много чешми и няколко тоалетни, разделени за момичетата и момчетата. Баня нямаше. По-скоро имаше пригодено място за такава, но ми е трудно да я нарека баня. Имаше по няколко душа, под които трябваше да се „изкъпеш“ буквално за норматив, за да има топла вода за всички, която все не стигаше. Най-голямата борба за тях наставаше след плажа, а целта беше кой първи ще свари топлата вода, за да свали солта и пясъка от тялото си. Някои пък се подмиваха набързо и на студените душове на плажа и това им беше къпането. Такива бяха условията – спартански!
От нашето училище бяхме най-многобройни, имаше и ученици от други училища. Над 200 деца, юноши и девойки озвучавахме коридорите с жизнерадостната си глъч. Всички лагерници бяхме разпределени по отряди. Най-малките бяха в III клас, а най-големите ние. За патрон на отряда си избрахме „Петимата от РМС“. Имахме дневен режим, който задължително трябваше да се спазва. Съгласно него ставахме всяка сутрин в 7 ч. измивахме си очите набързо и се строявахме в двора на училището. Следваше сутрешната проверка придружена с физзарядка. На първата сутрин от лагера, тържествено издигнахме родният трибагреник, който щеше да се вее там до нашето заминаване. После се отправяхме към училищния стол за закуска. След нея, строени по отряди заминавахме на плаж. Беше голяма атракция особено за чужденците, като ни виждаха така строени вървейки към плажа. Мястото на плажа за нашия лагер беше точно определено и предварително обградено с въжета. Тази работа я вършеше физкултурника. Никой извън лагера нямаше право да влиза на наша територия, както и ние нямахме право да излизаме от очертанията й.
Когато пристигахме разпъвахме  хавлиите си и опъвахме телата си под парещите лъчи на слънцето. Чадърите бяха рядкост тогава, а да не говрим за плажни масла. Жаждата си утолявахме от чешмичките с вода наоколо. Тогава нямаше такива луксове като пластмасови шишенца с минерална вода.  Докато се печахме под слънцето играехме карти, четяхме книги, разказвахме си вицове или играехме на плажа.Най-ярко в съзнанието ми обаче се е запазил момента с влизането в морето. А то не ставаше току-така по желание. Всеки отряд се потапяше във водата под строй и под зоркия поглед на спасителите, физкултурника и отрядният. Чуеше ли се да отеква свирката на физкултурника се втурвахме към водата, стига да ни бе дошъл редът. Първо влизаха най-големите, а през това време другите отряди с нетърпение чакаха да излязат, за да им дойде и техният ред. Дойдеше ли им редът като наперени петлета се втурваха към морските вълни.  Спасителите зорко бдяха над нас, а учителите стояха непрекъснато нащрек.
Когато наближаваха предвидените двайсетина минути за престой във водата, най-чуваните възгласи бяха:
        –  Хайде излизайте!
        – Още малко, другарко!
За четирите години, през които съм била на лагер инциденти не е имало. Ние слушахме и безпрекословно изпълнявахме нарежданията на отрядните си.
Времетраенето за плаж продължаваше около два часа и половина, от 9.00 до 11.30. Прибирахме се към стаите, който успееше да вземе душ взимаше, изгорелите от слънцето се плескаха с кисело мляко, в тежки случаи с Дефламол. После се отправяхме  към стола, където ни чакаше обяда.
Всеки ден някой от отрядите беше дежурен по стол. Задълженията им бяха да зареждат масите с храна, да подреждат приборите по масата и да следят за дисциплината в стола. След това оставаха да помагат в почистването. Всички изпълняваха съвестно задълженията си.
Храната не беше кой знае какво. Готвеха ни някакви манджи, имаше рибен ден, а за десерт ни даваха кремове или плодове. След обяда ни се полагаше почивка, като всички трябваше да сме си по стаите, без право да излизаме навън, освен по изключение с разрешението на началника на лагера. За нея беше предвидено времето от 14 до 16 ч. През това време едни спяха, други си четяха книгите от задължителния списък, трети си разказваха разни весели историйки. По наше желание отрядната бе издействала от началника на лагера разрешение да ходим на плаж и след обяд. За нея това си беше своеобразен риск, защото бяхме без водните ни спасители и тя поемаше цялата отговорност за нас. А и вече бяхме големи и й доказахме, че може да се разчита на нас. Никой път не я постваихме в неловко положение.
След обедната почивка следваше закуска и имахме на разположение 4 часа свободно време докъм 20.00 ч., когато започваше вечерята. Уплътнявахме го по най-различен начин. Едни играеха в училищния двор на народна топка, други на мач, трети на стражари и апаши. Някои се криеха да пушат, а други се натискаха влюбено. В училището имаше и помещение, където имаше и телевизор. Ставаше голяма стълпотворение, когато някой българин взимаше участие в някоя от десетките олимпийски дисциплини в Москва. Тогава непрекъснато имахме поводи за гордост с нашите спортисти, които завоюваха челните места.Начало / Лица и истории / Детство мое / Моето последно пионерско лято
Моето последно пионерско лято
Казвам се Валя. Родена съм преди петдесет лета в едно малко градче сгушено в полите на Странджа, по едно време прочуло се като столица на Републиката на младостта. С моя разказ ще ви върна 35 години назад, в годината на моето последно пионерско лято. Всъщност за миг да ви подведа…
Беше месец май на 1980 г., а аз 15 годишната ученичка от няколко месеца вече се бях вляла в редиците на Димитровския комсомол, загърбвайки пионерските поръчения. По това време на годината с трепет очаквахме Дружинната да ни каже къде ще ходим на 20 дневен летен лагер. Много обичах пионерските лагери и винаги бях сред първите записали се. Те започваха от III клас, но родителите ми за първи път ме пуснаха, когато завърших V клас. Тогава бяхме в созополското село Равадиново. Спяхме в местното училище, където класните стаи се бяха превърнали в голями спални помещения. Всяка заран един пораздрънкан автобус ни караше до плажа на к-г „Златна рибка“ и към обяд ни връщаше. В VI клас вместо на море отидохме на планина в родопското село Бойково, в близост до Пловдив. Там ни настаниха в едни бараки. Най-яркият ми спомен е, че се разхождахме по поляните край селото и беряхме малини и боровинки, а отрядните ни ръководителки си правеха сладко от тях. В VII клас знаех, че ще ми е за последно и затова бях много радостна, когато разбрах, че ще ходим пак на море. Лагерът ни беше в Мичурин, а незабравим спомен оттам за мен си остава отличното представяне на пионерския ни отряд „Митко Палаузов“ във вечерта на отряда.
20150708_174021
Така неусетно бяха преминали последните ми три лета, а с тях и моето детство. За комсомолците не се предвиждаше лятно лагерно безгрижие, а поемането на отговорни задачи. Ето затова бях приятно изумена, когато класната ни съобщи, че и ние осмокласниците също ще излъчим отряд в тазгодишния летен лагер в Несебър, а отрядна ще ни бъде моята любима учителка по математика. Бяхме много развълнувани от новината и почти целият ни клас се записа. Вече бях сигурна, че този път наистина ще ми е за последно.
Започнахме да събираме парите. Цената на лагера се определяше според доходите на семейството, но средно излизаше 20 дена за 20 лв, като за семейство с три или повече деца, третото дете ходеше за 0.40 ст! От тази година обаче престоят беше намален с шест дни, така лагерът за първи път се очертаваше да бъде 2 седмици. Към края на предишната година цените в държавата за първи път скочиха драстично и с цел запазване на съществуващата цена било решено да се намалят дните за престой. А и 14 дни си бяха напълно достатъчни.
В цената се включваше спането, храна (закуска, обед, следобедна закуска и вечеря), медицинска сестра и спасители. Последните обикновено бяха студенти от ВИФ.   Пътните си ги плащахме отделно. Ръководството на лагера се състоеше от началник-лагер, отрядни ръководители и физкултурник. С тази нелека задача се заемаха нашите преподаватели от училище.
20150708_174329
И дойде денят. Беше средата на юли и точно бе започнала олимпиадата в Москва. С три претъпкани автобуса „Чавдар“ озвучавани от песни и радостни възгласи се отправихме към заветната дестинация. Към обяд вече бяхме в новия град на Несебър пред ЕСПУ „Любен Каравелов“, което щеше да бъде нашият дом в следващите две седмици. Взехме си багажа, строихме се по отряди и се отправихме към класните стаи, където вместо чинове бяха разположени около двайсетина легла. Отрядната остана да спи при нас момичетата, а момчетата бяха в съседната стая.
Условията бяха мизерни, но кой ли пък обръщаше тогава внимание на това. Важното беше да има за всички! За стаите вече споменах, че от класни се превръщаха в спални. Имахме по едно легло с пружина, един голям общ гардероб и радиоточка. Почти всички държахме багажа си под леглата. Така нареченият санитарен възел беше далеч, в дъното на коридора. Той представляваше едно дълго и тясно помещение с много чешми и няколко тоалетни, разделени за момичетата и момчетата. Баня нямаше. По-скоро имаше пригодено място за такава, но ми е трудно да я нарека баня. Имаше по няколко душа, под които трябваше да се „изкъпеш“ буквално за норматив, за да има топла вода за всички, която все не стигаше. Най-голямата борба за тях наставаше след плажа, а целта беше кой първи ще свари топлата вода, за да свали солта и пясъка от тялото си. Някои пък се подмиваха набързо и на студените душове на плажа и това им беше къпането. Такива бяха условията – спартански!
От нашето училище бяхме най-многобройни, имаше и ученици от други училища. Над 200 деца, юноши и девойки озвучавахме коридорите с жизнерадостната си глъч. Всички лагерници бяхме разпределени по отряди. Най-малките бяха в III клас, а най-големите ние. За патрон на отряда си избрахме „Петимата от РМС“. Имахме дневен режим, който задължително трябваше да се спазва. Съгласно него ставахме всяка сутрин в 7 ч. измивахме си очите набързо и се строявахме в двора на училището. Следваше сутрешната проверка придружена с физзарядка. На първата сутрин от лагера, тържествено издигнахме родният трибагреник, който щеше да се вее там до нашето заминаване. После се отправяхме към училищния стол за закуска. След нея, строени по отряди заминавахме на плаж. Беше голяма атракция особено за чужденците, като ни виждаха така строени вървейки към плажа. Мястото на плажа за нашия лагер беше точно определено и предварително обградено с въжета. Тази работа я вършеше физкултурника. Никой извън лагера нямаше право да влиза на наша територия, както и ние нямахме право да излизаме от очертанията й.
Когато пристигахме разпъвахме  хавлиите си и опъвахме телата си под парещите лъчи на слънцето. Чадърите бяха рядкост тогава, а да не говрим за плажни масла. Жаждата си утолявахме от чешмичките с вода наоколо. Тогава нямаше такива луксове като пластмасови шишенца с минерална вода.  Докато се печахме под слънцето играехме карти, четяхме книги, разказвахме си вицове или играехме на плажа.
20150708_174314
Най-ярко в съзнанието ми обаче се е запазил момента с влизането в морето. А то не ставаше току-така по желание. Всеки отряд се потапяше във водата под строй и под зоркия поглед на спасителите, физкултурника и отрядният. Чуеше ли се да отеква свирката на физкултурника се втурвахме към водата, стига да ни бе дошъл редът. Първо влизаха най-големите, а през това време другите отряди с нетърпение чакаха да излязат, за да им дойде и техният ред. Дойдеше ли им редът като наперени петлета се втурваха към морските вълни.  Спасителите зорко бдяха над нас, а учителите стояха непрекъснато нащрек.
Когато наближаваха предвидените двайсетина минути за престой във водата, най-чуваните възгласи бяха:
        –  Хайде излизайте!
        – Още малко, другарко!
За четирите години, през които съм била на лагер инциденти не е имало. Ние слушахме и безпрекословно изпълнявахме нарежданията на отрядните си.
Времетраенето за плаж продължаваше около два часа и половина, от 9.00 до 11.30. Прибирахме се към стаите, който успееше да вземе душ взимаше, изгорелите от слънцето се плескаха с кисело мляко, в тежки случаи с Дефламол. После се отправяхме  към стола, където ни чакаше обяда.
Всеки ден някой от отрядите беше дежурен по стол. Задълженията им бяха да зареждат масите с храна, да подреждат приборите по масата и да следят за дисциплината в стола. След това оставаха да помагат в почистването. Всички изпълняваха съвестно задълженията си.
Храната не беше кой знае какво. Готвеха ни някакви манджи, имаше рибен ден, а за десерт ни даваха кремове или плодове. След обяда ни се полагаше почивка, като всички трябваше да сме си по стаите, без право да излизаме навън, освен по изключение с разрешението на началника на лагера. За нея беше предвидено времето от 14 до 16 ч. През това време едни спяха, други си четяха книгите от задължителния списък, трети си разказваха разни весели историйки. По наше желание отрядната бе издействала от началника на лагера разрешение да ходим на плаж и след обяд. За нея това си беше своеобразен риск, защото бяхме без водните ни спасители и тя поемаше цялата отговорност за нас. А и вече бяхме големи и й доказахме, че може да се разчита на нас. Никой път не я постваихме в неловко положение.
След обедната почивка следваше закуска и имахме на разположение 4 часа свободно време докъм 20.00 ч., когато започваше вечерята. Уплътнявахме го по най-различен начин. Едни играеха в училищния двор на народна топка, други на мач, трети на стражари и апаши. Някои се криеха да пушат, а други се натискаха влюбено. В училището имаше и помещение, където имаше и телевизор. Ставаше голяма стълпотворение, когато някой българин взимаше участие в някоя от десетките олимпийски дисциплини в Москва. Тогава непрекъснато имахме поводи за гордост с нашите спортисти, които завоюваха челните места.
20150708_174255
В свободното ни време имахме право да излезем и да се помотаме из Несебър. Винаги обаче трябваше да вземем разрешението на отрядната. Нямахме право да напускаме лагера, без да предупредим и никой не си позволяваше да го направи. Разхождахме се из магазинчетата или сядахме на сладкарница, за да си похарчим джобните, които не бяха особено много, около 20-25 лв. Да имаш фотоапарат по това време беше рядкост, но все пак някои носеха и си правехме снимки, които после чакахме с нетърпение да излязат.
След вечерята имахме пак малко свободно време. Преди лягане следваше вечерната проверка и се отправяхме изморени към леглата и мигновено заспивахме в очаквания на следващия ден.
Така бързо се нижеха дните, че не ги усещахме. Сутрин ни будеха с една гръмогласна тръба. Ставахме, измивахме се кой колкото свари, сутрешна поверка, физзарядка, закуска, плаж, море, свободно време, вечеря, вечерна проверка и марш в леглата. Бяхме като войници. Ред и дисциплина отвсякъде!Разбира се не можеше да мине и без културно-масова дейност. Още от първия ден на престоя ни всеки отряд се залавяше в подготовката за вечерите на отряда и вечерта на таланта. Представянето на всеки отряд в отредената за него вечер бе предхождано от дълги репетиции. Всеки отряд се стремеше да се представи най-добре. Отрядните и дружинните пишеха сценария и режисираха. Пеехме песни, рецитирахме стихове, играехме сценки и накрая очаквахме положителните възгласи на публиката. Най-интересна и очаквана беше вечерта на таланта. Бяхме нещо като „България търси талант“, но в тесен кръг. Всеки от нас се изявяваше с това, което мисли, че умее най-добре. Беше изключително забавно. Последната вечер преди заминаването се организираше т.нар. „Нептунова вечер“. Всички бяхме облечени така, все едно току-що сме излезли от дълбините на морското дъно, а Нептун ни кръщаваше с разни морски имена. Всички тези сценки се разиграваха в двора на училището, което ни беше приютило. Дискотека по това време не знаехме какво е. Всичко беше на живо. Някои носеха китари, на които подрънкваха и създаваха приятна атмосфера.Ще завърша този разказ с най-приятния лично за мен спомен от това незабравимо лято. Той е свързан с концерта на любимците ми от „Сигнал“, които бяха изключително нашумяли тогава. Един ден на път за плажа видяхме техни разлепени афиши, които ни информираха за предстоящия им концерт в Летния театър на Слънчев бряг. Помолихме отрядната да отидем, като тя ни придружи. Тя се съгласи. Купихме билети (не помня цената, но едва ли са били повече от 3-4 лв) и надвечер тръгнахме пеша по алеята за Слънчев бряг. Когато започна концерта всички избухнахме. Станахме на крака и затанцувахме до сцената. Всички лудеехме в ритъма на музиката. Беше невероятно. След концерта с приповдигнато настроение отново тръгнахме пеш към лагера и след полунощ бяхме в леглата си, а в главите ни още ехтеше музиката от концерта.
Така ден след ден преминаваха дните край морето. Времето мина неусетно бързо, сякаш всичко бе за миг. От днешна гледна точка детските лагери тогава предлагаха най-елементарно битово ниво на цена, която всеки родител можеше да си позволи да изпрати детето си. Макар че беше едно своеобразно сиромашко лято, във въздуха витаеше една неподправена романтика, която трудно можем да обясним днес на нашите деца и внуци. Такова беше нашето лято, оставило живият детски спомен в сърцето ми.

Автор: Валентина Василева
Източник:www.socbg.com

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта