Колкото повече се отдалечаваме от датата  10.11. 1989 г., все повече се чудим, да празнуваме ли или да оплакваме. Причината е очевадна за всички. 25 години след 10-и страната  ни върви към дъното – икономическото, демографското, културното…
Някога Перник е бил сред водещите промишлени центрове в страната, а жителите му са били сред авангарда на работническата класа в България.

Индустриалното развитие на Перник започва непосредствено след Освобождението от османско иго, благодарение на въглищните залежи. Въглищният басейн наоколо предопределя и неговата по-нататъшна съдба. От 1892 до 1926 г. Перник бележи един от най-големия за България прираст на население – от 1 413 на 12 296 души, за да достигне в края на 80-те близо 100 000 души.
Експлоатацията на въглищата дава тласък за развитието на Перник. Разраства се строителството на минни предприятия, а в самия край на по-миналия век там е построена първата електроцентрала у нас, което позволява да започне електрифицирането на Перник и околните селища. Именно тук за пръв път е светнала електрическата крушка.
С бързи темпове започва благоустрояването на селището. Перник е първият град в България с модерен градоустройствен план, с водоснабдяване и канализационна система. Жилищният комплекс “Твърди ливади” завършен през 1928 г. е първият съвременен работнически квартал в България. Перник добива облика на индустриално селище, подобно на много миньорски селища в Западна Европа.Тук е и първата масова политическа стачка на индустриалния пролетариат в България, която извоюва на пернишките работници въвеждането на 8-часов работен ден – за първи път в България. През 1929 г. Перник е обявен за град, а Пернишката селска община става градска.
Превръщането на Перник в индустриално селище води до разкриването на нови промишлени предприятия. През 1931 г. с български и белгийски капитали започва строителството на фабрика „Кристал“ за производство на плоска и куха стъклария. Започва и изграждането на първия машиностроителен завод в България, функциониращ първоначално като Машинна служба при мини Перник. Открита е и фабрика за сушене на плодове и зеленчуци, която през 1951 г. прераства в единствения завод на Балканите за производство на пектин. През 1934 г. в експлоатация влиза брикетната фабрика. Всички природни изкопаеми на България в продължение на десетилетия са били управлявани от пернишката минна дирекция, а пернишкият въгледобив до началото на седемдесетте години е основен източник на българската енергетика.В годините на социалистическо строителство Перник продължава своето промишлено развитие, като се превръща в един от най-големите индустриални центрове в НРБ. Този период  е характерен  с мащабните си градоустройствени решения (“Строим нашата нова родина!”). Създават се големи промишлени комплекси, дори цели нови градове като Димитровград. Такива архитектурни и градоустройствени примери стават емблеми на тоталитарното строителство.
Миньорският град, който между 1949 – 1962 г., носи името Димитрово, става един от символите на стремежа към ускорена индустриализация и планово стопанство.
През 1951 г. Влиза в експлоатация ТЕЦ “Република” и започва строителството на Металургичния завод “Ленин”. На 6 ноември 1957 г. там е излята първата българска стомана. Тази дата става Ден на металурга. Бурното индустриално развитие на Перник продължава и през следващите години. Открити са заводите за токоизправители, заваръчни машини, феромагнити, за голямогабаритни металорежещи машини (ЗГММ) ,  за специални стоманени профили “Благой Попов”.Изграденият през 1969 г. по германска технология завод „Бл. Попов“ се е ползвал с името на един модерен завод. Завод без комин, както го определят тогава.
Другият голям завод с водещо значение за икономиката на Перник е машиностроителният „Струма“, който се е намирал в самия център на града. Създадените и произведени в него  български машини, са се изнасяли на три континента. А с разработването на новите рудници и откриването на новите промишлени заводи градът се разраства многократно, обхващайки съседните села.В края на 70-те години, Партията решава да започне изграждането на големия  Пернишки промишлен комплекс,  а районът става най-голямата строителна площадка в България. От ЦК на БКП е изпратен пълномощник, който да контролира и координира действията на всички строителни фирми, за да може да се извършва ритмично огромното по мащаби индустриално строителство в района. Най-големите специалисти са били докарани тук, за да доизградят индустриалната мощ на Родината.Обектите включени в комплекса са Завода за тежко машиностроене – Радомир, Електростоманодобивния комплекс на днешната „Стомана” – Перник (СМК „Ленин“), новия циментов завод в Темелково (ДЦЗ „Васил Коларов“), Стоманолеярен завод „Струма” – Перник, Завода за голямогабаритни металорежещи машини – Перник, ТЕЦ „Република“, завод „Благой Попов”, който прераства в Промишлен комбинат“, а някои от заводите са обединени под единна административна шапка.
Емблема на т.нар. Пернишки промишлен комплекс става заводът за тежко машиностроене Червена могила, в близост до Радомир. Заводът за заводи е открит в средата на 80-те, инвестициите в него са колосални, но той така и не успява да заработи с пълния си капацитет и да си изплати вложенията. Специално за него на влизане в Радомир е бил изграден жилищен комплекс от панелни блокове за работниците в завода. А самият завод е представлявал нещо като град в града. Това е и последната мащабна стопанска инвестиция в социалистическа България.Наред с него се започва и с разширението на Металургичният комбинат „Ленин“. Изградени са нов Електростоманодобивен цех (ЕСДЦ), модерни  лаборатории, Вародоломитен цех, допълнителни цехове за  добиването на стомана. Разширени  и модернизирани са завод „Струма“ (построени са нови леярни), циментовият завод в Темелково (дн. Батановци) е издигнат почти наново край градчето, а в завод „Благой Попов“ е доставена уникална ротационна пещ на стойност сто милиона долара. Строителството в големия промишлен комплекс продължава почти до падането на Тодор Живков.Огромните за мащабите на страната ни инвестиции в пернишката тежката промишленост, правят Перник най-мръсния
град в България. По-възрастните перничани и до днес си спомнят, как прането им по балконите е почернявало от саждите бълвани от пушещите десетки комини.Въпреки изградените множество жилищни комплекси, обществени сгради и заведения, оформлението на днешния център от 1982 г., откриването на множество техникуми, които е трябвало да задоволят непрестанните нужди от квалифицирана работна ръка за огромната промишленост (вж. филма „Най-добрият човек, когото познавам“(1973)), почти всички пари от пернишкия експорт се инвестират в градове, където Живков води дипломатическия корпус – Толбухин, Благоевград, Ловеч, Смолян, докато перничаните живеят в мизерни условия в жилища, приличащи на складове за хора и работят в мръсните производства при доста незавидни условия.Перничани посрещат демократичните промени от края на 1989 г. с надежда, че условията им на живот и труд ще се подобрят. За съжаление обаче става точно обратното. Перник е връхлетян от чудовищна безработица и мизерия. Започват да се ширят невиждани до тогава престъпления, алкохолизъм, наркомания, а единственото спасение за жителите му и до днес си остава близостта със столицата.
В началото на 90-те икономиката на града бива тотално съсипана, а оборудването на много заводи разграбено и продадено за жълти стотинки и скрап. Примерите, които могат да се дадат в подкрепа на това твърдение са твърде много, ето някои от тях: Ротационната пещ в „Благой Попов“, струваща милиони долара е продадена десетки пъти по-евтино- както си е докарана в сандъците, а в света е имало само две такива пещи, изхранващи хиляди хора. Скелетът на първия машиностроителен завод в България – завод „Струма“ – стърчи призрачно в самия център на града. А някога е имал изградени канали за продукцията си по целия свят.  Затворен е и стъкларският завод „Кристал“, построен от белгийски инженери през трийсетте, въпреки че едва ли някъде по света да има губещ завод за стъкло. Врати затварят заводите за токоизправители и феромагнити, ЗГММ, завод „Пектин“, все рентабилни производства с осигурени пазари.Откритият и закрит въгледобив са разпарчетосани и харизани заедно с обогатителната фабрика и ТЕЦ „Република“. Основанието е нерентабилност – обаче само сградата на минната дирекция с изключителна архитектура, проектирана от италиански архитекти през 30-те, е струвала десетки пъти над тръжната цена. Затворена е голямата шивашка фабрика (тежката промишленост била безумна, а леката?).
Най-абсурдно е продаден циментовия завод в Батановци. През 80-те той е построен наново извън града. През 90-те е купен от германска фирма и нарязан моментално за скрап, тъй като скрапта е струвала многократно повече от дадената сума за него.
Така единствен стожер в пернишката индустрия остава металургичният завод „Стомана“, който макар и с намален капацитет продължава да работи за износ, работниците получават заплати, както беше логично да се случва в повечето гореизброени предприятия.Разбира се не липсват и аргументи, че заводите са били морално остарели и е било невъзможно тяхното спасяване за работа при новосъздадените пазарни условия. С две думи България не е строила модерни заводи, които да издържат на световната конкуренция, а тяхната продукция е била пригодена само за рамките на СИВ. А както се казва, истината, като за повечето неща е някъде по-средата.
Източник:www.socbg.com

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта