Спомен за Георги Парцалев-"тъжния клоун“ (Статия)

Когато хората ме видят, те се смеят, но никой не знае какво е в душата ми — е казвал често той.


Естествено, като човек излезнал от болница, му беше казано след петнайсе-двайсет дни да отиде на контролен преглед. Парцалев отиде пет-шест пъти, но после отказа да ходи повече. Веднъж ми каза:
— Добре съм, бате, не ми се ходи повече да ме бодат!
За новогодишните празници отново участвахме с програма в Пловдив. Там посрещнахме 1988-ма година. Парцалев беше в отлично настроение и с нищо не подсказа, че съвсем скоро е излезнал от болница. През следващите месеци имахме много участия из цялата страна, организирани от „Концертна дирекция.“ Лятото дори пътувахме със шоуто „Парад на смеха“ с организатор Иван Алексиев. Това беше един от най-добрите комедийни спектакли за онова време, в който заедно с Парцалев участваха Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов и Латинка Петрова.

Следващата 1989 година Парцалев посрещна в къщи, със семейството си. Чувстваше се изолиран и пренебрегнат, защото не беше включен в нито една постановка в театъра. Не беше поканен и за Новогодишната програма на телевизията.
През февруари, той замина за Гърция на гости на свой познат, гръцки бизнесмен. Когато го посрещнах на аерогарата след петнайсет дни, той сподели, че отново не се чувства добре и трябва да отиде на преглед. Тогава неговото желание беше да не се приемат ангажименти, далеч от София.
Пролетта на 1989 година беше топла и уханна. Дали Парцалев вземаше някакви лекарства, това така и не разбрах. Той по принцип не говореше пред никого за болестта си и страданията си. Още няколко пъти го придружих до болницата. Въпреки всичко, той не изостави своите привички, а работата ни запази обичайната си динамичност. След редица представления в Пловдив, с оркестър „Канарите“, на 30-ти юни заминахме за Бургас и заедно с нашумялата тогава група НЛО изнесохме спектакли по цялото Черноморие.
Някъде по това време Парцалев започна да отпада, но той се опитваше да го скрие. В края на лятото, когато се прибрахме в София една вечер ми се обади по телефона и ме помоли да отида да го взема от дома му. Когато позвъних, видях че вече е готов и ме чака.
— Бате, хайде да се поразходим из София.

Усмихна ми се и бавно заслиза по стълбите. С видимо усилие той се качи в колата и запали цигара. Беше някъде към 9 часа вечерта. Разходката ни продължи около час и половина — два. От време на време скришом го поглеждах и виждах, че очите му са пълни с тъга и нещо недоизказано.
Подкарах бавно колата най-напред по ул. „Иван Асен“, завихме по булевард „Евлоги Георгиев“, после по „Оборище“ и така продължихме по „Раковски“ тръгнахме към Руски паметник. По негово настояване го обиколихме два пъти и се отправихме към НДК. Тук се спряхме да изпушим по една цигара.
Тогава той ми каза:
— Тези дни ще направя нещо, което много отдавна съм замислил. Аз и сестра ми нямаме наследници, няма на кого да оставя всичко, което притежавам. Ще взема да го оставя на съгражданите ми в Левски, да ме запомнят.
След това рече:
— Я, карай в „Шератон“.
Само след броени минути бяхме в дневния бар, удобно разположени. Приятна изненада за нас беше, че на пианото в бара свиреше нашия общ познат Камен Драндийски, ръководител на първия ми състав „Звезди“. Камен ни видя и поздрави Парцалев специално с песента на Франк Синатра „Странници в нощта“. Малко по-късно той се присъедини към нас и разговорът ни се пренесе за минали участия, за хубавите дни, за младостта ни. Беше някъде около полунощ, когато се върнахме обратно у дома му. Преди да се разделим той ми каза:
— Бате, утре имам репетиция на „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“. Тя е за пет часа. Ще можеш ли в 16.30 да ме закараш до театъра?
— Иска ли питане? — отговорих му аз и така се разделихме.
На другия ден, на път за театъра, ми се видя много блед и нестабилен в придвижването си. Каза ми:
— Ще те чакам в 9 в кафето на театъра, за да видим какво ще правим после.

Имах някакво лошо предчувствие и още около 7 ч вечерта отидох в театъра. Безпокойството ми наистина се оказа основателно. На Парцалев отново му беше прилошало по време на репетиция. Той бе закаран пак в Правителствената болница.
Първите подробности за здравето на Парцалев научих от леля Веска. В продължение на 18 дни той не напусна реанимацията и никой не успя да го види. Не пускаха при него дори и майка му, макар че всекидневно я информираха за състоянието му.
Четири дни преди смъртта му на 31 октомври 1989 г. отидох на свиждане. Цветът на лицето му беше почти черносив. Лежеше увит в няколко одеала, защото му беше студено. Над него висеше специална луминисцентна лампа, за дезинфекция на въздуха в стаята му. Усмивката му застиваше на лицето. И разговорът ни не вървеше:
— Пуши ми се една цигара, но няма да запаля, защото лекарите не ми дават. Обадих се на майка и тя ще ти даде един куфар с мои снимки Ти знаеш как да ги запазиш. — говореше бавно и вече без усмивка.
В неделя отново го видях и тогава му казах, че куфарът със снимките е вече у мен. Поне външно изглеждаше по-добре. Опитах се да го насърча:
— Ще се оправиш, Бате. Няма страшно.
— Тя, мойта се е свършила, Илия, — рече той и разговорът секна. Постоях още 5–6 минути и си тръгнах обнадежден. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.
В понеделник сутринта отидох при леля Веска, за да се обадим заедно по телефона на Парцалев. Тя беше много притеснена, защото от стаята му никой не отговаряше.
— Случило се е нещо, проплака тя.
Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е починал към 8.30 ч. сутринта. Следобед тялото на актьора беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.
Преди известно време четох в някои вестници, че поради болестта си Парцалев не е носил златните си накити в болницата, а спял върху тях. Искам най-правдоподобно да кажа и да опровергая това, защото и четирите му златни пръстена на дясната ръка и трите на лявата бяха на него до последно. Кръстчето с диаманти също си го носеше до края на живота си. Парцалев умира от скоротечна левкемия. Измислица е също, че е бил пребит по време на дисидентската акция в градинката пред „Кристал“.
Нощта преди да си отиде Парцалев, заспах трудно, разкъсван от нерадостни мисли. Дълбоко някъде в мен ме глождеше мисълта: „А ако умре Парцалев?“ Знаех и разбирах много добре, че с неговата смърт ще се затвори една страница от моя живот, не само съвместните ни изяви, но и искреното ни приятелство.
От този момент нататък нещата започнаха да се развиват мълниеносно. На Парцалев му беше отказано поклонение в камерната зала на Сатиричния театър. Траурната церемония се състоя в ритуалната зала на Софийските гробища, където последна почит му отдадоха хората, които го обичаха. От смъртта на най-добрите ни футболисти Аспарухов и Котков, толкова много люде не бяха се събирали тук. Още от 10 ч. сутринта плътен кордон от милиционери охраняваха и не пускаха да се влезе вътре. По-късно хората разкъсаха кордона и обградиха цялата ритуална зала. Грамада от съболезнователни телеграми и писма от различни градове и организации пристигаха ежеминутно. В една от телеграмите до семейството на Парцалев се казваше, че със смъртта на актьора умира и смеха на България.
Георги Парцалев беше погребан в Алеята на артистите и културните дейци, почти в края на парцела. Той можеше да бъде погребан и на по-хубаво място.
След неговата смърт отидох в жилището му, където бях идвал толкова пъти. Седнах на земята, край камината. Запалих си от любимите на Парцалев цигари „Марлборо“ и си сипах чаша уиски. Усетих как сълзите ми се стичат. Петнайсет години се бяха изнизали като миг. Мислех си за това какво е приятелството и как смъртта не може да раздели хората. Защото те живеят в техните спомени.

Използвани са материали от книгата на Илия Ангелов „Тъжния клоун“.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ👉 СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉